Фреди Меркюри – британец по рождение, бежанец по необходимост, гражданин по избор
Фреди Меркюри, извисяващият се глас на Queen и един от най-влиятелните изпълнители в историята на рока, който днес трябваше да навърши 80 г., започва живота си като бежанец. Роден е като Фарук Булсара на 5 септември 1946 г. в Стоун Таун, Занзибар, от родители от индийското племе парси. Когато е тийнейджър, семейството му е принудено да избяга от насилието на Занзибарската революция през 1964 г. и да се премести в Обединеното кралство. Това преживяване на разселване, адаптация и преоткрита идентичност оформя артиста, когото светът по-късно ще познава.
Историята на Меркюри не започва с едно-единствено бягство от Източна Африка. Тя започва векове по-рано. Родителите му, Боми и Джер Булсара, са парси, членове на малка зороастрийска общност, чиито предци са избягали от Персия преди повече от хиляда години, за да избегнат религиозното преследване и да възстановят вярата си в Индия. С други думи, разселването вече е вплетено в историята на семейството. По времето, когато Фарук се ражда, семейство Булсара живее в управлявания от Великобритания Занзибар, където Боми работи като касиер за колониалното правителство, заемайки още едно културно-междинно пространство.
От самото начало идентичността на бъдещия певец е многопластова. Той е етнически индиец, религиозно зороастриец, роден на източноафриканското крайбрежие и израснал под британско колониално влияние. Тази смесица от принадлежност, навсякъде и никъде, по-късно ще определи уникалния изпълнител, когото светът ще опознае.
На осемгодишна възраст Фарук е изпратен на хиляди мили през Индийския океан в училище "Сейнт Питърс", пансион в английски стил в хълмистия град Панчгани, Индия. Там той учи пиано, спортува, сформира първата си група, Hectics, и получава името, с което приятелите му ще го наричат до края на живота му: Фреди.
Интернатът му дава дисциплина, дълбоко запознаване със западния поп и рок и първите стъпки на сцената. Той също така засилва нещо по-тихо и по-трайно: усещането, че никоя страна не е изцяло дом. Завръща се в Занзибар в началото на 1963 г., на шестнадесет години, за да се присъедини отново към родителите си.
На 12 януари 1964 г. избухва Занзибарската революция. Управляващото правителство е свалено при насилствено въстание и арабските и южноазиатските общности на островите, дълго време ненавиждани като привилегировано малцинство, стават мишени. Домовете им са конфискувани, хиляди хора са убити, а десетки хиляди други са разселени, разпръснати по света в търсене на безопасност.
Булсари са парсийско семейство от индийски произход, точно от онези малцинствени домакинства, които са в опасност. Те бягат без предупреждение, оставяйки имуществото и единствения живот, който познават, и се отправят към Англия. Тогава Фреди е на седемнадесет години.
Тъй като Занзибар е британски протекторат по време на раждането на Фреди, Фарук Булсара е британски поданик от деня на раждането си. Когато семейството е принудено да избяга, този статут им дава легален път към Обединеното кралство, който безброй други разселени лица през 1964 г. просто нямат. Те могат да влязат, да се установят и да започнат отново, законно.
Дъгата се завършва през 1969 г., когато Фарук Булсара става регистриран британски гражданин, същата година, в която завършва колежа по изкуства в Ийлинг. Британски поданик по рождение, бежанец по необходимост, гражданин по избор. Малко житейски истории проследяват целия път на принадлежност толкова ясно.
Семейството се установява във Фелтъм, Мидълсекс, скромен град западно от Лондон, и в крайна сметка се заживява в малка къща на Гладстон Авеню. Това е далеч от заможното домакинство с прислужващ персонал, в което Фреди прекарва ранното си детство в Стоун Таун.
През 60-те години на миналия век Великобритания се бори със своята постколониална идентичност и имигрантите, пристигащи от бивши колонии, които често са посрещани с подозрение или открита враждебност. Фреди прави това, което правят много новодошли. Той се адаптира. Заема временни задачи, включително и като превозвач на товари на летище Хийтроу. Записва се в колежа по изкуства в Ийлинг, за да учи графичен дизайн, развивайки визуалната чувствителност, която по-късно ще оформи цялата естетика на Queen. Усъвършенства акцента си. Научава се да се движи през новото общество по негови собствени условия.
През 1970 г. Фарук се присъединява към китариста Брайън Мей и барабаниста Роджър Тейлър в групата, която ще стане Queen, и избира ново име, което да съответства на новия му живот: Фреди Меркюри. Това, което го прави изключителен, не е, че се преоткрива. А това, че превръща преоткриването в изкуство, трансформирайки един разпокъсан, многонационален, междинен живот в един от най-непогрешимите гласове в музиката. Певецът и автор на песни Лео Калян казва: "Няма място за тъмни хора в западната музикална индустрия и Фреди някак си е знаел това. Той беше достатъчно умен, за да знае, че по същество трябва да се маскира като бял мъж, за да успее."
Брайън Мей се съгласи, казвайки, че след като е решил да се опита да пробие в музикалния бизнес в Лондон, Фреди е спрял да използва фамилното си име Булсара и е приел името Меркюри. Макар самият вокалист да не е говорил открито за расово мотивираната дискриминация и предразсъдъците, с които може да се е сблъсквал, прозрението на Мей за дългогодишния му приятел несъмнено е доста точно и той обяснява пред BBC: "Човекът Булсара все още беше там, но за публиката той щеше да бъде различен персонаж, този бог."
По времето, когато командва сцената на Live Aid през 1985 г., държейки 72 000 души в дланта си, докато глобална публика от стотици милиони гледа, момчето бежанец от Занзибар се е превърнало в нещо, което светът никога преди не е виждал. Нищо от това нямаше да се случи без бягството от Занзибар. Нищо от това нямаше да се случва без тази законна врата към Англия.
Queen и Фреди Меркюри са в разцвета си през 70-те и 80-те години на миналия век и това е важен контекст за разбирането защо Меркюри никога не е говорил или потвърждавал своята сексуалност. Въпреки че често е бил виждан в компанията както на мъже, така и на жени, никога не е говорил публично за романтичния си живот.
Това не е напълно изненадващо по няколко причини и макар никой да не може да е сигурен защо точно е мълчал по темата, има едно сигурно предположение: По онова време светът все още е силно хомофобски. През 80-те години на миналия век се случва и нещо друго: кризата със СПИН и ХИВ, които все още не са обяснени и са осъдени като "гей рак", пише Biography.
Меркюри не изглежда да говори много за това и насаме. Най-близкият разговор, който излиза наяве, е този, който провежда с Мери Остин, жената, за която е сгоден, преди да прекратят романтична връзка в полза на приятелство за цял живот. Дори тя е казвала, че винаги е смятала, че той е гей, но той ѝ е казвал, че е бисексуален. Ако е имало някой, с когото би говорил свободно, това би била тя. Мери казва пред Daily Mail, че една от последните му молби е била да събере пепелта му и да го погребе тайно - без дори да каже на родителите му къде е погребан. Той се страхувал от вандализъм и до ден днешен мястото на последния му покой остава тайна.
Когато биографичният филм за Фреди Меркюри "Бохемска рапсодия" излиза по кината, всеки има мнение. "Лос Анджелис Таймс" твърди, че филмът е бил осъден само защото не е засегнал достатъчно връзките на Меркюри с мъжете и с родителите му. Но всъщност има основателна причина за пропуските: Фреди е пазил тези неща в тайна. Той ги е пазил толкова лично, че в Biography се казва, че никога не е потвърждавал на родителите си, че е излизал с мъже. Когато го питат за мъжа, който живее с него в Лондон, той обяснява присъствието му, като им казва, че работи за него като градинар.
И това донякъде има смисъл. Семейството му е било едновременно индийско, парсийско и практикуващо зороастризъм, и макар самият Меркюри да не е бил религиозен, той е бил дълбоко и непоколебимо уважителен към вярата на родителите си. Тази вяра обаче е учила, че гей мъжете могат "да бъдат убивани безнаказано", казва Encyclopedia Iranica. Освен това се твърди, че гей мъжете са възприемани като демони, насърчаващи разпространението на злото по света, така че не е чудно тогава, че той просто е държал тази част от живота си извън разговорите с родителите си.
Той никога не им е казвал и за диагнозата си ХИВ/СПИН. Майка му, Джер Булсара, казва пред The Telegraph: "Той ни защити, като никога не обсъждаше тези въпроси." Тя обаче знае, че той умира и го посещава редовно, въпреки че той никога не ѝ казва нищо за това, че е болен.
Бащата на Фреди Меркюри, Боми Булсара, умира през 2003 г. на 95-годишна възраст. През 2012 г. тогава 90-годишната майка, Джер, говори с The Telegraph за сина си, когото тя с обич нарича "момчето ми". "Фреди е спазвал строго разделение между работата и дома си през целия си живот. Ако някога го попитах, той казваше: "Мамо, това е бизнес, а това е семейство." Той беше мил и много уважителен както към мен, така и към баща си."
Тя казва, че дори когато е бил популярен, никога не е бил твърде зает, за да посети родителите си. "Винаги е харесвал готвенето ми, особено моите дал, сладко-киселата кайма и бисквитите със сирене. Когато е бил известен и е канел хора на вечеря, понякога ме е молил да му ги направя."
Той е бил от онези синове, които са купували на майка си хубав комплект сребърни прибори, за да се извинят за пропуснатото хранене, и са ги канели в собствената си къща за вечеря. В крайна сметка тя казва: "Каквото и да е правил или носил, винаги съм виждала в него същото дете, което познавам, той ни е разказвал много вицове и винаги съм можела да се свържа с него."