Варна не е Сталин, а Добрич не е Толбухин. Ред ли е на "Ал. Невски", "Московска" и стотици други?
Имената на улиците изглеждат като нещо постоянно. Човек израства на една улица, научава адреса си още като дете, пише го стотици пъти върху формуляри, писма и документи и постепенно престава да мисли защо тя се казва точно така. Но историята на България показва, че малко неща са толкова зависими от политиката, колкото табелата на ъгъла.
Почти всяка голяма политическа промяна в страната е оставяла след себе си нова карта. След Освобождението изчезват османски названия. След 9 септември 1944 г. монарси, генерали и политици от стария режим отстъпват място на комунистически дейци и съветски герои. След смъртта на Сталин част от най-натрапчивите прояви на неговия култ са премахнати. След 10 ноември 1989 г. процесът тръгва в обратната посока. А войната на Русия срещу Украйна от 2022 г. насам постави отново въпроса дали всички руски имена, наследени от XIX и XX век, трябва да останат непременно част от българското публично пространство.
Така градът се превръща в своеобразен исторически ръкопис — всяко поколение пише върху написаното от предишното, но старият текст никога не изчезва напълно.
След Освобождението това е до голяма степен разбираем процес. Новата българска държава трябва не само да създаде институции, но и символично да покаже, че започва нова епоха. В София промяната е особено видима. Историци на града отбелязват, че още сред първите действия на новата общинска власт е преименуването на улици. Старите османски или чисто описателни названия постепенно са заменяни с имената на български възрожденци, революционери, държавници и хора, свързани с Освобождението.
Сред тях се появяват "Гурко", "Московска", "Граф Игнатиев", "Позитано", "Леге", а по-късно и множество имена от средновековната и възрожденската история. В случая със София това е част от цялостното желание е тя да бъде превърната от османски провинциален град в европейска столица. Дори предосвобожденски названия, които не са турски, понякога са заменени, защото новата власт иска да създаде изцяло нова символна география.
Подобен процес протича и при населените места. Той продължава десетилетия и далеч не приключва непосредствено след 1878 г. През 1906 г. например е приет специален закон за промяна на названията на села. По-късно Орхание става Ботевград, Станимака — Асеновград, а множество селища получават имена, свързани с българската история и география.
Събират подписи да преименуват Хасково на Григордимитрово
Инициативата идва веднага след класирането на хасковлията
В този първи голям период на преименуване има безспорен елемент на национално освобождение. Българската държава възстановява собствената си историческа и езикова идентичност. Но именно тогава се установява и един модел, който следващите режими ще използват с много по-голяма политическа агресивност: който държи властта, получава възможността да пише имената върху картата.
След 9 септември 1944 г. това вече се превръща в системна политика.
Старите имена, свързани с монархията, предвоенната държава и политически личности, обявени от новата власт за реакционни, започват масово да изчезват. На тяхно място идват Георги Димитров, Васил Коларов, Ленин, Сталин, комунистически функционери, партизани и символични дати.
Изследване за софийската топонимия определя периода 1944-1950 г. като своеобразна сталинистка вълна, при която са засегнати над 500 градски обекта. Сред характерните примери е "Солунска", превърната във "Васил Коларов", а улица "Гладстон" става "Владимир Поптомов".
Най-впечатляващи обаче са промените, които засягат цели градове.
През октомври 1949 г. Добрич става Толбухин, на името на съветския маршал Фьодор Толбухин. Два месеца по-късно Варна получава името Сталин. През януари 1950 г. Шумен е преименуван на Коларовград. Това вече не е само почит към определена историческа личност. Името на политическата система буквално се нанася върху географската карта на държавата.
Варна е може би най-добрият пример колко нетрайна може да бъде подобна политическа вечност.
На 19 декември 1949 г. е издаден указ за преименуването ѝ на Сталин. Само седем години по-късно, след смъртта на съветския диктатор и началото на десталинизацията при Никита Хрушчов, процесът е обърнат. С указ от 20 октомври 1956 г. градът отново става Варна.
Същото се случва на по-малко забележимо равнище с улици, площади и предприятия из цялата страна. Името, което само няколко години по-рано е било представяно като вечен символ на благодарност и историческа вярност, внезапно става неудобно.
Точно тук е един от парадоксите на политическото преименуване. То претендира, че поправя историята окончателно, но често живее само докато е жив политическият режим, който го е наложил.
След 10 ноември 1989 г. махалото се връща обратно*.
Толбухин отново става Добрич през 1990 г., а през 1993 г. Михайловград става Монтана. В София започва мащабно връщане на названия отпреди 1944 г. Само до лятото на 1992 г. са възстановени десетки стари имена на улици и площади.
Площад "9 септември" отново се връща към връзката си с княз Александър Батенберг. Ленин, комунистическите функционери и идеологическите лозунги изчезват от голяма част от централните градски пространства. Показателно е как изглежда официалната карта на София още през 1988 г. — в нея спокойно съжителстват площад "9 септември", площад "Ленин" и улица "Комунистически манифест". Само няколко години по-късно подобна топонимия вече изглежда принадлежаща на друга държава.
Но и след 1989 г. възниква друг проблем: когато започне политическо прочистване на имената, лесно се стига до механично отношение към миналото.
Не всяка личност, получила улица по времето на един режим, е заслужила заличаване само защото е живяла или е била почитана през този режим. И обратното — не всеки човек, получил улица след политическа промяна, непременно трябва да остане завинаги там.
Има имена, които преживяват режимите именно защото обществото постепенно ги е приело като свои. Изследване на улиците във Велико Търново например установява, че редица названия, въведени дори през 1947-1949 г., остават и след 1989 г., защото са посветени на действително значими българи и не се възприемат като партийни символи.
Това подсказва един много по-разумен критерий: не кога е дадено едно име, а какво означава то.
Но промяната на градската топонимия не приключва с големите политически преломи. И днес улици, площади, паркове и други обществени пространства получават нови имена, макар вече много по-често поводът да не е смяна на режима, а желанието да бъде почетена личност от сравнително близкото минало.
Върху картата постепенно се появяват имената на съвременни писатели, актьори, музиканти, учени, общественици и политици. Това е естествен процес - всяко поколение има свои личности, които с времето се превръщат от участници в настоящето в част от националната история.
Характерен пример е първият демократично избран президент на България д-р Желю Желев, починал през 2015 г. През 2021 г. Столичният общински съвет решава градското пространство между улица "Московска", площад "Княз Александър I", сградата на Народното събрание и Националната художествена галерия да носи неговото име. В този случай не е премахнато името на друга историческа личност, а дотогава практически безименно пространство получава свое наименование. Това е много по-безконфликтният начин новата историческа памет да намери място в града.
Подобни решения има и за хора на културата, науката и спорта. Особено интересни са редките случаи, когато обществен обект получава името на човек още приживе. Такъв е стадионът в Мировяне, който дълги години носи името на родения там Димитър Пенев - футболист и треньор, извел България до четвъртото място на световното първенство през 1994 г.
Това е по-рядка практика и има разбираема причина. Назоваването на обществен обект на жив човек винаги носи известен риск: биографията му още не е завършена и обществото не може да знае как ще оцени цялостното му дело след години. Именно затова в много държави съществува формално или неформално правило имената да се дават посмъртно и след известен период от време. Но случаят с Димитър Пенев показва, че понякога общественото признание е толкова силно и толкова непосредствено свързано с дадено място, че тази дистанция изчезва.
Тъкмо тук се вижда съществената разлика между именуване и преименуване. Да дадеш на нова или безименна улица името на заслужил човек добавя нов пласт към паметта на града, без да заличава стар. Да отнемеш вече утвърдено име, за да поставиш друго, неизбежно поставя въпроса не само кого почитаме, но и кого решаваме да отстраним от публичната памет.
Затова вероятно най-безболезненият начин България да отдава почит на достойните личности на своето собствено време е именно чрез новите градски пространства. Градовете продължават да растат, възникват улици, паркове, площади, спортни и културни обекти. Те могат да получават имената на хората, които съвременниците им смятат за достойни за памет, а не след всеки исторически обрат някой обект да трябва да смени своята табела.
Сменят името на метростанция "Витиня"
Новото й название ще бъде "Бесарабия"
Същият въпрос днес стои и пред руските имена.
Тук България има особено сложен проблем. В София има огромен пласт от имена, свързани с Русия и Руската империя — "Московска", "Гурко", "Граф Игнатиев", "Аксаков", "Скобелев", "Дондуков", "Александър Невски" и много други. Част от тях са дадени още след Освобождението като израз на благодарност към конкретни хора, участвали във войната от 1877-1878 г.
Днешна Русия обаче не е Руската империя от 1878 г., нито Съветският съюз. А след пълномащабното нападение срещу Украйна през 2022 г. руската символика в Централна и Източна Европа неизбежно започна да се възприема по различен начин.
София вече направи няколко символични стъпки. През 2022 г. Столичният общински съвет даде на пространство близо до руското посолство името "Героите на Украйна", а друго пространство получи името на убития руски опозиционен политик Борис Немцов. Решенията предизвикаха политически и съдебни спорове, но бяха показателни: градската топонимия отново се превърна в средство за външнополитическо послание.
Тук обаче започва много по-трудният въпрос: трябва ли от картата да бъдат премахнати всички руски имена?
Генерал Гурко например е руски имперски офицер и неговата биография изглежда различно от София, Варшава или Санкт Петербург. За българската история той е свързан пряко с военните действия за освобождението на София. За поляците паметта за него е доста по-отрицателна. Самият този пример показва, че историческите личности рядко могат да бъдат сведени до един етикет.
"Московска" също съществува в софийската памет от толкова дълго време, че вече означава не само столицата на Русия. Това е улицата на Столичната община, на архивите, на десетки исторически сгради и на поколения софиянци.
Най-трудният и символично натоварен пример е катедралата "Св. Александър Невски".
Александър Невски няма пряка историческа връзка с България. Храмът е наречен на руския православен светец като мемориален жест към Русия и император Александър II, чийто небесен покровител е той. Самата патриаршеска катедрала признава тази мемориална логика и отбелязва, че светецът няма основополагащо значение за българската църковна история.
И тук има забележителен исторически прецедент.
През Първата световна война България и Русия се оказват противници. През 1916 г. храмът е преименуван на "Св. св. Кирил и Методий". След войната решението е отменено и през 1920 г. името "Св. Александър Невски" е възстановено. Самият храм е тържествено осветен през 1924 г.
Следователно днешният спор за името му съвсем не е нов. Българите са го водили преди повече от век, също във време, когато отношенията с Русия са били определени от война.
И точно катедралата показва защо въпросът не може да бъде решаван с проста формула "руско име — премахваме го". Тя вече е исторически паметник със собствена повече от вековна биография. Името е част от тази биография, включително фактът, че веднъж вече е сменяно и после възстановявано. Тя е и може би най-разпознаваемият обект в София.
Може да се спори дали българската патриаршеска катедрала не би имала по-естествено име като "Св. св. Кирил и Методий", "Св. цар Борис Покръстител" или друго име, непосредствено свързано с българската християнска история. Но подобно решение би трябвало да бъде резултат от дълъг обществен и църковен разговор, а не реакция на моментна политическа конюнктура.
Защото смяната на една табела изглежда лесна само за онзи, който не живее на нея.
Зад всеки адрес стоят хора, фирми, нотариални актове, договори, банкови регистрации, доставки, застраховки, регистри и електронни системи. Именно затова новите правила, обсъждани в София, изрично отчитат, че преименуването на улица е свързано с подмяна на лични и други документи и предвиждат да бъде търсено отношението на непосредствено засегнатите хора.
Тук обаче трябва да се направи важно юридическо уточнение. Законът изрично задължава гражданина да поиска нова лична карта в 30-дневен срок при промяна на постоянния адрес. МВР посочва същото и предвижда глоба при неспазване на срока. Паспортът не се сменя задължително само заради промяна на постоянния адрес, а свидетелството за управление има отделни правила.
При чисто административно преименуване на улица обаче въпросът е по-сложен, защото човекът физически не се е преместил. Но дори когато част от данните могат да бъдат актуализирани служебно, административната цена остава. Фирмите трябва да проверяват вписванията си, собствениците — документите си, институциите — информационните си системи, бизнесът — фактури, договори, сайтове, табели, каталози и кореспонденция. За голяма улица с няколко хиляди жители и стотици юридически лица една символична политическа промяна може да произведе хиляди съвсем несимволични административни действия.
Това е аргумент не срещу всяко преименуване, а срещу лекомисленото преименуване.
Историята на България показва колко бързо една власт може да реши, че знае как трябва да се наричат улиците за вечни времена. Орхание, Сталин, Толбухин, Коларовград, Михайловград, площад "9 септември", площад "Ленин" — всяко от тези имена някога е било официално и е изглеждало достатъчно важно, за да бъде отпечатано върху карти и документи.
СОС промени решението си, метростанция "СК ЦСКА" ще има
Окончателно бе утвърдено името на бъдещата метростанция на кръстовището на булевардите "Шипченски проход" и "Асен Йорданов"