Ердоган – двуликият „Янус“ от Анкара
Турция никога не е била толкова незаобиколим фактор, нито нейният режим - толкова близо до своя залез. Ердоган е едновременно ключов партньор на международната сцена и "раис", който затяга контрола над страната, преди да предаде властта. Това пишат в статия за френското издание Le Grand Continent турският икономист и политолог Ахмет Инсел и френският журналист Марк Семо. Разположена на кръстопътя на трите основни кризисни зони по границите на Европа — постсъветското пространство, Балканите и Близкия изток — Турция се превърна в основен стълб на югоизточния фланг на НАТО.
Трудно е да си представим по-ясно признание: геополитическата роля на Турция е по-решаваща от всякога. Срещата на върха в Анкара беше планирана отдавна, тъй като системата на ротация позволява на всичките 32 държави-членки да участват в организирането на срещите на върха на Алианса. Въпреки това срещата на техните лидери в турската столица, насрочена за 7 и 8 юли, бележи важен момент за Реджеп Тайип Ердоган и за т.нар. "ердоганизъм".
Макар да не представлява ясно оформена политическа доктрина, "ердоганизмът" обозначава начина, по който се упражнява властта от ултранационалистическия, ислямистко-консервативен лидер, който управлява Турция без реален съперник през последните 23 години. След като беше министър-председател, той става президент на тази светска, вдъхновена от якобинците република, основана от Мустафа Кемал Ататюрк върху руините на Османската империя след Първата световна война.
"Раис" (водачът), както го наричат поддръжниците му, е изключително силен оратор с популистка реторика, известен с това, че смесва религиозния дискурс с разговорния език, говорен по улиците на Истанбул, където е бил кмет в края на 90-те години. Тази агресивна религиозна и националистическа реторика не попречи на Турция да се превърне в незаменим посредник в поредицата от кризи, които разтърсиха региона. Никога след края на Студената война страната не е заемала толкова стратегическа позиция. Времето на неуспешния преврат от юли 2016 г., след който турският президент се отдаде на "параноичен експанзионизъм", изглежда далечен спомен. Днес Турция се е върнала към основите на меката сила и все по-убедително демонстрира геополитическото си влияние - влияние, което става все по-незаменимо, но и все по-дразнещо: Реджеп Тайип Ердоган обича да се представя като миротворец.
Турция, член на НАТО от 1952 г., започна преговори за присъединяване към Съюза през есента на 2005 г., след значителни демократични реформи, осъществени по това време от самия Ердоган. Впоследствие обаче страната пое в обратна посока и през последните 20 години никога не е изглеждала толкова далеч от ценностите, проповядвани както от 27-те държави-членки, така и от Хартата на Алианса.
След срещата Ердоган - Радев: Договорът между "Булгаргаз" и "Боташ" беше замразен за 15 месеца
В рамките на този период ще се работи за предоговарянето му
Всъщност, раисът безмилостно засилва репресивния характер на режима на фона на социална и икономическа криза. Той унищожи основната опозиционна сила - Народнорепубликанската партия (НРП), основана преди 102 години от Мустафа Кемал Ататюрк. Нейният най-виден представител и потенциален кандидат за президент, кметът на Истанбул Екрем Имамоглу, излежава присъда от една година затвор за корупция - обвинение, което е силно съмнително.
Да се преговаря с Турция, която става все по-непредсказуема и решена да играе своя собствена игра както във вътрешната, така и във външната политика, подхранвана от носталгия или дори неоосмански амбиции, е равносилно на ходене по въже. Задачата става още по-сложна, като се има предвид, че силно авторитарният турски президент се радва на силната подкрепа на американския си колега. Въпреки откритата си враждебност към Атлантическия алианс, Доналд Тръмп е напълно решен да пътува до турската столица, за да поздрави този свой "дългогодишен приятел", който го е подкрепял дори когато е бил "в изгнание", както обича да казва, визирайки четирите години, които е прекарал далеч от Белия дом между двата си мандата. Американският президент дори обяви, че ще дойде в Анкара с "подарък, който много ще зарадва Ердоган" - но в много по-малка степен Конгреса, който вече изрази несъгласието си с идеята.
Най-вероятно става дума за разрешение за продажба на американски авиационни двигатели за турските изтребители KAAN. Двамата лидери споделят доста сходни възгледи за упражняването на властта и предимствата, които тя носи. И двамата споделят с тесния си семеен кръг ползите от своите политики, при които частните интереси и публичните средства се преплитат безсрамно. В свят, където правото на силата надделява над силата на правото, европейците нямат друг избор, освен да започнат диалог с Турция: макар и да не е точно модел за добро поведение, "новият ѝ султан" сега е неизбежен събеседник за Европейския съюз.
Турция - средната сила, която се превърна в ключово звено на НАТО благодарение на "дипломацията на дроновете"
Само допреди няколко години Франция определяше Турция като "стратегически конкурент", наравно с Русия на Владимир Путин и Китай на Си Дзинпин - тоест като авторитарна неоимперия. Съперничеството беше интензивно както в Либия, така и в Кавказ и Егейско море. Днес обаче европейските отбранителни индустрии си сътрудничат все по-тясно с турските си колеги. Френският и турският президент вече не си разменят остри нападки, а водят задълбочени разговори за войната в Украйна и ситуацията в Близкия изток.
"Европейската сигурност е немислима без Турция", припомни Реджеп Тайип Ердоган още през пролетта на 2025 г. Наистина е трудно да си представим европейска стратегическа автономия без турските въоръжени сили. След Съединените щати, които разполагат с около 600 000 военнослужещи, Турция е втората държава в НАТО по брой на войници, които могат да бъдат разгърнати. НАТО с по-малко американско участие означава НАТО с повече Турция.
Турската отбранителна индустрия се превърна в една от най-успешните в света, отчасти благодарение на разработването на дроновете Bayraktar TB2 преди десетилетие. Тези дронове, едновременно ефективни и евтини, се използват от Анкара в борбата срещу турските кюрдски бунтовници от ПКК, както и в Либия и Азербайджан при възстановяването на контрола над Нагорни Карабах. Произведени от Selçuk Bayraktar, оръжейна компания, собственост на зетя на Ердоган, тези дронове са си спечелили прякора "Калашниците на небето" заради своята универсалност и лесна употреба. Преди Киев да разработи свои собствени дронове, именно те помогнаха на Украйна да се противопостави на руската агресия.
Според класацията на Международния институт за изследване на мира в Стокхолм, Турция в момента е единадесетият най-голям износител на оръжие в света. Успехът на турските дронове е толкова голям, че може да се говори за истинска "дипломация на дроновете" - чрез износа им Турция разширява влиянието си, особено в Африка. В момент, когато средните сили се утвърждават, Турция може да разчита на редица предимства. Незаменима по украинския въпрос, тя играе активна роля от самото си създаване като част от "Коалицията на желаещите" - коалиция от около 35 държави, създадена от Париж и Лондон, които обещаха да предоставят на Киев гаранции за сигурност след прекратяване на военните действия. Военноморският компонент на тези гаранции и тази многонационална сила ще бъде турски, със седалище в Истанбул.
Всъщност Турция контролира проливите Босфор и Дарданели, като стриктно прилага Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., която забранява преминаването на военни кораби на воюващи държави. По този начин Анкара възпрепятства Русия да възстанови Черноморския си флот, 1/3 от който беше изведен от строя вследствие на украински ракетни удари и атаки с морски дронове. Реджеп Тайип Ердоган се стреми да бъде незаменим фактор и в Близкия изток, където изгражда имиджа си на защитник на палестинската кауза. Той открито подчертава старите и тесни връзки на Турция с Хамас - движение, произлязло от "Мюсюлманските братя", подобно на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието (ПСР), която доскоро също беше близка до това движение.
Ердоган също така не се притеснява от скандални изявления. Например той заяви, че "Нетаняху надминал Хитлер по варварство", което предизвика остри реакции от страна на Израел. Затова е трудно да си представим Турция да играе ключова роля в бъдещи международни стабилизационни сили в Газа или Южен Ливан, въпреки че страната има двойното предимство да бъде едновременно член на НАТО и държава с преобладаващо мюсюлманско население. Въпреки това армията ѝ гарантира статута ѝ на регионална сила, тъй като в момента е единствената военна сила, способна да съперничи на Израел.
Напрежението между двете страни е почти постоянно, откакто ислямско-консервативните сили дойдоха на власт през 2002 г. Признаването на арменския геноцид от Израел на 28 юни 2026 г. предизвика последната голяма дипломатическа криза. В отговор на острите изявления на Ердоган, израелските власти също заеха твърда позиция. Това рязко контрастира с миналото. Като съюзници на Съединените щати Турция и Израел бяха развили дългогодишно военно сътрудничество, чиито корени могат да бъдат проследени до 1949 г., когато Турция става първата мюсюлманска държава, признала държавата Израел.
В Сирия Турция активно подкрепя новата власт в Дамаск чрез военното си присъствие на сирийска територия. В иранския конфликт обаче страната избра да действа предпазливо. Само три ракетни удара бяха насочени към турска територия и всички бяха прихванати от националната противоракетна отбрана. Благодарение на своята транзакционна дипломация, Турция се очерта като един от победителите във войната: тя наистина засили ролята си в регионалната сигурност, развивайки по-тесни връзки с монархиите от Персийския залив, които ясно осъзнаха, че американските гаранции за сигурност сами по себе си вече не са достатъчни, за да ги защитят. Анкара вече беше открила база в Катар и, заедно с Египет, се присъедини към споразумението за съвместна отбрана, сключено година по-рано между Саудитска Арабия и Пакистан - ядрена сила. Отношенията между Турция и НАТО никога не са били еднозначни. Те бяха особено напрегнати по време на инвазията в Кипър през 1974 г., а след това и по време на трите военни преврата, които бележат историята на Турската република. По-късно допълнителни затруднения създадоха постоянните конфликти с Гърция.
Ердоган и Нетаняху размениха обвинения в геноцид
Турция осъди ударите в Ливан, Израел напомни за кюрдите
Макар да представлява ключов елемент в отбранителната стратегия на НАТО, Турция често оставаше в периферията на Алианса именно поради това несъгласие с Атина. И днес тя съхранява американски ядрени бомби на своя територия, подобно на пет други европейски страни членки на НАТО, но не поддържа съвместни командвания в рамките на Алианса.
В края на март тази година турските медии разкриха проект за създаване на многонационален корпус за бързо реагиране в рамките на НАТО в Адана, в южната част на страната, който според турското Министерство на отбраната трябва да бъде командван от турски генерал. И макар информацията все още да не е официално потвърдена, реализирането на подобен проект би представлявало значителен дипломатически успех за Анкара.
Само преди няколко години не беше необичайно да се поставя под въпрос самото членство на Турция в НАТО. Причината беше решението на Ердоган да закупи от Русия зенитно-ракетните комплекси С-400. Макар системите да бяха доставени, те никога не бяха въведени в експлоатация, а сега се очаква те да бъдат върнати на Русия. В отговор Турция беше изключена от американската програма за изтребители F-35, но завръщането на Доналд Тръмп във властта би могло да съдейства за повторното й включване.
"Ердоганизмът" в края на едно управление: рискът от радикализация
Безспорното укрепване на международния авторитет на Ердоган е съпроводено на вътрешнополитическата сцена от все по-голямо затягане на режима - симптом на политически режим, който се чувства все по-застрашен. Докато доскоро "ердоганизмът" се причисляваше към т. нар. нелиберални автократични режими, които контролират държавния апарат, но все пак допускат повече или по-малко свободни избори - подобно на Унгария на Виктор Орбан, но с по-репресивен контрол върху обществото - през последните три години се наблюдава трансформация на вътрешната политика на Ердоган в посока към своеобразен "турски путинизъм".
Нещо повече, двамата автократи изпитват известно взаимно възхищение, представяйки се като носталгични наследници на изчезнали империи, които се стремят да възстановят с всички възможни средства. С риск да разбуни стари демони от турската история, Ердоган обича да говори за "сърдечните граници" на Турция, които далеч надхвърлят сегашните ѝ държавни граници и включват земи и градове, някога принадлежали на Османската империя. "За нас това не са други светове, а парчета от нашата душа", настоя той на митинг през 2016 г., където изрази съжалението си от това, че острови, намиращи се "на разстояние, от което се чува кукуригането на петел", остават под гръцки контрол.
"Ердоганизмът" тясно преплита външната и вътрешната политика. "Реджеп Тайип Ердоган се чувства божествено предопределен да има двойна мисия: да възстанови исляма на полагащото му се място в Турция и да възстанови Турция, наследница на Османската империя, на полагащото ѝ се място в света", обобщава Дженгиз Джандар, колумнист и настоящ член на парламента от прокюрдската партия DEM. Някога той е бил близък до турския лидер, когато в ранните си години на власт Ердоган се е обградил с либерални и проевропейски съветници. Реформите, наложени от амбицията на Турция да се присъедини към Европейския съюз, подкрепени от голяма част от населението, послужиха например като претекст за подчиняване на армията и кемалистките висши ешелони на бюрокрацията.
Ердоган наистина никога не се е отказвал от основния си проект - да затвори това, което той смята за двувековно отклонение в турската история, като вземе двоен реванш: от една страна срещу авторитарния модернизъм на кемализма, а от друга - срещу Западна Европа, която той обвинява, че продължава делото на кръстоносците и колонизаторите. Именно в светлината на този стремеж трябва да анализираме унищожаването от Ердоган на всяка структурирана опозиция, особено ако тя претендира за републиканско и светско наследство, както и поставянето на турското общество под все по-строг политически контрол. Авторитарният характер на турската власт не е нов.
По този начин Турция непрекъснато се колебае между авторитаризъм и демокрация. Въпреки това е възможно да се разграничат определени константи, една от които, много важна, е дълбоката привързаност на турските граждани към свободни и честни избори като единствен истински източник на легитимност за правителството. Избран за кмет на Истанбул през 1994 г., Реджеп Тайип Ердоган става министър-председател през март 2003 г., преди да бъде избран за президент с народен вот през 2014 г. Той винаги представя властта си като израз на националната воля, свободно изразена на изборите. Всяка опозиция или оспорване на неговите решения се разглежда като дискредитиране на неговото име и се