104-годишният Кръстьо Рибаров е най-възрастният литературен дебютант в света
Шивач, химик и писател - това е накратко Кръстьо Рибаров, който днес живее в Ямбол и кара своята 104-а година.
Роден е на 6 юни 1923 г. в сунгурларското село Терзийско - на рождения ден на Пушкин и 3 дни преди Деветоюнския преврат, който сваля от власт земеделското правителство на Александър Стамболийски.
Съдбата го е дарила с дълъг и интересен, но не и лек живот,
който сега му носи привилегията да разказва за себе си като за необикновен човек: той е най-възрастният дебютант в света като автор в литературата - издава първата си книга “Нашенски зевзеци” през 2021-а, когато е на 98 г. Докато я представят в Казанлък, литературни критици определят автора като съвременния Чудомир.
Сред своите зевзеци, достойни наследници на Чудомировите Лъжлив Съби и Нено Сенегалеца, Кръстьо нарежда и колоритния си баща Михаил (Мио) Малджията, което ще рече иманярят. Синът го запомнил с признанието, че ако били копали нивите си така, както са копали дупки по Балкана да търсят закопано имане, със сигурност са щели чорбаджии да станат.
Дъщерята на Кръстьо - Тоня Борисова, самата тя писател, режисьор и кинодокументалист, прави запитване в “Гинес” и оттам отговарят, че действително Рибаров е най-възрастният литературен дебютант в света, но не признават официално рекорда. Имат изисквания, които той не може да изпълни - например да е продал 1000 бройки от книгата си чрез книжарниците.
В момента Кръстьо Рибаров е най-възрастният жив бригадир от Димитровград и от строежа на линията Перник-Волуяк. На нея работил през 1947 г., а в Димитровград - през 1949-а, бил е и член на щаба на младежката трудова бригада “Млада гвардия”. На 2 юли 1949 г. като бригадир трябвало да произнесе реч на тържество. Той си написал речта, но тържеството било отменено, тъй като на този ден умира Георги Димитров.
Наред с това Кръстьо Рибаров е най-възрастният член на Конфедерацията на българските писатели, доайен е в Международната академия на обединените българи, която го направила свой почетен академик след 103-ия му рожден ден.
“По майчина линия баща ми е наследник на рода на Захари Стоянов и може би литературният му талант идва от там. От млад той се славеше като добър разказвач. В годините е бил сътрудник на различни вестници и на българското радио, имаше навика да си води записки за по-интересното, което се е случвало около него, но никога не се е изживявал като писател. И когато ковидът ни затвори вкъщи и не можехме да правим разходки из града, му предложих да започне да ми разказва отново своите истории, които подробно записвах. После той внимателно редактираше, правеше корекции и двамата ги подредихме в книги и издадохме като съавтори. Така се роди и поредицата “Спомени за един изгубен свят”, чийто четвърти том чакаме да излезе до края на октомври”, разказа пред “24 часа” дъщеря му Тоня Борисова.
В неговите спомени има само преживени неща с конкретни дати и факти, героите са посочени с истинските им имена. Заради своя дълъг и пъстър живот авторът все едно разказва историята на България, но преживяна от първо лице и с вълнение.
И затова, когато го питат за ролята и значението на неговите книги, защо ги е напиксал и какво иска да каже, той отговаря: най-важното е младите хора да четат и да знаят, че светът не започва от тях, че светът има история. Тя трябва да се помни и уважава. Те да четат и да знаят, че трябва да бъдат верни на корена, на родовата памет, на заветите на предците, да обичат България и да работят за нея. Днес не трябва да умираме за България, а да работим за нея. Всеки според таланта си и да не забравят, където и да са, че са българи.
Подобно на своя родственик Захари Стоянов, който казва “Знаме ми е святата истина”, и Кръстьо Рибаров издига в култ истината. Може да горчи, може да е тежка, но е истина. Като светлината - не можеш да я промениш.
Рибаров е против насилието и липсата на възпитание, но най-вече го възмущава безразличието към българщината. Старшно много обича фолклора и може би и заради това темата за съхраняване на българщината върви като червено нишка не само в книгите му, но и в статиите по производствени въпроси, които някога е писал.
Семейството му отива в Ямбол през 1967 г. и Кръстьо става инспектор по охрана на труда в новия тогава Комбинат за полиестерна коприна. Носел отговорност за всеки човек, за всяко едно производство, за опазване на обонародната собственост.
Това, че животът му вече продължава век и нещо, му позволява да преживее 3 големи периода - царството, социализма и демокрацията.
“И като интелигентен и мислещ човек, съпричастен към всичко, което се случва в България, той е имал възможността да види и даде правилна оценка за нещата. Не възхвалява до безкрайност социализма, в който най-скъпият му период е димитровградският. Вижда и неуредиците в него, онези трънчета, които по-късно се оказват, че са големи драки, защото истината и сега за него е най-важната.
Днес, при демокрацията, много го боли, че когато човек има свободата да бъде себе си и да си изкаже мнението, мнозина не искат да поемат отговорност, защото
социализма отучи хората да поемат отговорност
И когато отговорността е колективна, тя всъщност е ничия. И това нещо в книгите му го има - неговата документални поредица съдържа обективни оценки, много точни неща, базирани на спомени"”, разказва още Тоня Борисова.
Може би и заради това в рецептата на Кръстьо Рибаров за дълголетие, освен традиционното че не пуши и не пие алкохол, освен много рядко за наздраве при повод, че яде предимно зеленчукови ястия, а месо готвят само за гости, има и нещо по-различно и неочаквано: изискването да работиш. Да нямаш страх от работата и да работиш с удоволствие. Така, както той го е правил винаги.
Бил на 7 години, когато при игра на челик дървото отскача в дясното му око и той почти ослепява с него. Което не му пречи по препоръка на баща си да стане шивач, човек със занаят - 14-годишното момче от Терзийско се учи за терзия при майстора Иван Чоранов в село Огнен. След това върти иглата в Стралджа, Карнобат и Ямбол.
За ямболския си период разказва с хумор, че под една черница в центъра била шивачницата “Последна мода”, а току срещу нея - погребалното бюро “Последна грижа”.
Толкова задобрял в занаята, че когато се оженили със Станка Колева през ноември 1950 г. в Димитровград, той бил пременен с вълнения костюм, който сам си ушил. Но защо в Димитровград? Двамата със Станка заминали за бригадирския град година по-рано, за да изкарат втората фабрично-заводска школа и да станат химици в тамошния Химически комбинат - професия, за която по това време малцина били чували.
За да иде там, Кръстьо се навил след запознанството си с Денко Денков, който бил дошъл в Ямбол да агитира младите да заминат за Димитровград. Станали толкова близки, че Денко им кумувал на сватбата. По-късно Денко ще се ожени за друга химичка и приятелка на Станка - Велика Маринова, и двамата ще станат родители на бившия български премиер акад. Николай Денков. "С тези хора ни свързваше над 60-годишно приятелство, само смъртта успя да ни раздели", вълнува се и досега Кръстьо Рибаров.
Сега животът му преминава между стените на апартамента му на ямболската ул. “Стара планина”. Днес е затворник на нелепа случайност - живее на петия етаж, а в техния вход на построения през 1966 г. блок от 1975-а няма асансьор.
Кръстьо Рибаров и сега се бръсне и къпе сам,
но вече не може да вземе на собствен ход 80-те стъпала до земята. За да поправят асансьора, искали много пари - сума, непосилна за живеещите във входа - от 31 човека работели едва 7, другите били деца и пенсионери. Със ситуацията бил запознат и бившия зам.-кмет на Ямбол и днешен спортен министър Енчо Кирязов, който му идвал на гости за 100 и 102-ия му рожден ден, но и той не можел да помогне.
Макар и да има проблеми със слуха, Кръстьо непрекъснато слуша радио. В час е с това какво става в България и отново се кани за гласува на предстоящите президентски избори. Досега не е пропускал избори, няма да го направи и на 25 октомври, макар че този път, както и на предните, ще се наложи у дома да го посетят с подвижната урна за инвалиди. Но преди това ще почерпи на Кръстовден, 14 септември, за 103-ия си имен ден.