Почина любимият бард на руската емиграция Михаил Гулко, изпял "Поручик Галицин" и "Мурка"
Руският музикант и певец Михаил Гулко почина на 95-годишна възраст. Това съобщи "Радио Шансон".
„Почина Михаил Гулко – легендарен изпълнител, един от онези артисти, без които е невъзможно да си представим историята на руския шансон. Михаил Александрович беше човек с голяма музикална съдба.„Неговият глас, неговата интонация, неговите песни ще останат с нас завинаги", пише пресслужбата на медията. Причината за смъртта не се разкрива.
Колегата на Гулко - певецът Михаил Шуфутински, коментира смъртта на музиканта в своя телеграм. Той разкри, че музикантът е починал в Ню Йорк.
„След като живя в Америка почти 50 години, Миша Гулко завинаги остана руснак по душа. Той беше любимец на емигрантската публика", подчерта Шуфутински.
Той добави, че Гулко е бил великолепен артист и прекрасен човек, а гласът му ще продължи да „звучи и да радва много любители на шансона".
Михаил Гулко е роден на 23 юли 1931 г. в Харков в семейството на счетоводител и пианист. От ранно детство бъдещият артист израства, заобиколен от музика: слуша плочи на Пьотър Лещенко, Константин Соколски и Юрий Морфеси, пее на домашни партита, акомпаниран от майка си, а по-късно започва да свири на акордеона.
Когато започва Великата отечествена война, семейството на Гулко е евакуирано в Челябинск. След училище, където участва активно в любителски представления, обича да посещава градския пазар, където безкрак моряк във военна униформа често изпълнява, акомпаниран от акордеон, песен за матрос от Черноморския флот. По-късно Гулко ще каже, че е запомнил текста на тази песен завинаги, но никога не я е изпълнявал на концерт, защото сълзите са му пречили да пее.
Въпреки любовта си към музиката, след като получава диплома за средно образование, родителите на Гулко решава да се запише в технически университет, работейки на непълен работен ден в ресторанти. Изключен е от института и от Комсомола „заради поведение, недостойно за съветски студент" – заради отказ да отиде на селскостопанска бригада, преди да защити дипломата си. По-късно се завръща в минния факултет на Московския политехнически институт.
След като завършва политехниката, отива в Донбас, където работи 12 години като минен инженер в проектния институт „Южгипрошахт". През 60-те години на миналия век получава работа в Петропавловск-Камчатски и се мести там. Там завършва музикално училище и започва работа като ръководител на вокално-инструменталния ансамбъл в ресторант „Океан".
Именно в Камчатка Гулко се запознава с Шуфутински, както и с Юрий Кукин, автор на песента „Отвъд мъглата", и певеца Вадим Козин. Успява да спести пари и да се премести в Москва със съпругата си, където „разменя стая срещу допълнително заплащане".
В столицата започва работа „в дипломатическия корпус" и ръководи няколко ансамбъла, включително известната група „Ермитаж", в която участва бъдещият фронтмен на „Лесоповал" Сергей Коржуков. Няколко години по-късно обаче, както обяснява самият Гулко, е лишен от разрешението си за пребиваване в Москва заради изпълнение на забранени песни, уволнен е от всичките си работни места, а групите му са разпуснати.
През 1980 г. музикантът се мести в Съединените щати, където вече живее дъщеря му от първия му брак. Отначало продължава да се изявява в ресторанти, но по-късно изгражда успешна солова кариера.
От 1993 г. Гулко редовно обикаля Русия. През 2002 г. получава диплома „Академик на шансона", а през 2007 г. е удостоен с наградата „Шансон на годината" и участва на гала концерт в Кремъл, където е обявен като „чичо Миша". През последните години води спокоен живот и избягва контакт с журналисти.
През 1981 г. Гулко издава дебютния си албум „Синьо небе на Русия", в който са включени песните „Поручик Голицин", „Бяла бреза", „Ешелон" и „Колима". Той постига широка популярност в СССР, където се разпространява чрез нелегални копия. Много популярна е и песента "Мурка", която звучи в култовия филм "Мястото на срещата да не се променя".
През 1984 г. той пуска сборника „Изгорели мостове", в който са „Господа офицери", „Сбогом на родината" и „Фас". През 1985 г. в чест на 40-годишнината от Деня на победата издава албума „Песни от военните години", а през 1996 г. – „Чужбина", в който участват няколко песни, написани в съавторство с Михаил Танич. Общо Гулко издава осем албума и петнадесет сборни албума, включително поредицата „Легенди на руския шансон".
Репертоарът му от затворнически песни поражда мита за криминалното минало на изпълнителя, мит, който той публично развенчава. В същото време Гулко изнася десетки безплатни концерти в колониите, изпълнявайки пред затворниците, които нарича най-благодарната публика.
„В затворническите колонии пея за слънцето, майка ми, децата ми, но не и за затвора. Не можеш да докоснеш душите на хората – все пак там държат хора, осъдени за убийство, хора с присъди, за които дори не си мечтал. За тях пристигането на артист е огромно събитие", спомня си той.
Гулко е бил женен три пъти, но не е обичал да говори за личния си живот. Известно е, че се е оженил за първи път, когато е бил млад, и съпругата му Анна е родила дъщеря. Двойката скоро се развежда, но музикантът продължава активно да поддържа връзка с дъщеря им. По-късно се жени втори път, но новият му брак завършва с развод в Съединените щати. През 2000 г. Гулко се жени за руската емигрантка Татяна, която по-късно става негов концертен директор.