Октоподи превземат Великобритания: решението – да ги изядем?
Затоплящите се морски води предизвикват бум на октоподите край британските брегове, като рибарите са уловили 77 пъти повече от обичайното. Докато мекотелите се хранят с раци и омари, Хана Туигс изследва дали поставянето на повече октоподи на трапезата може да помогне на изпитващата трудности риболовна индустрия и пита дали изобщо искаме да ги ядем. Един ден през лятото лодките, които разтоварвали улова си на рибния пазар в Нюлин, донесли 9,5 тона морски дарове. Девет тона от тях били октоподи. Никой не беше объркал десетичната запетая. Корнуол не беше преместен за кратко в Галисия. Първоначално октоподите изглеждали като туристи, привлечени към южното крайбрежие от по-топлите води и очаквани да изчезнат, когато температурите спаднат. Всъщност те пристигнали още миналото лято, останали през зимата и пролетта и на моменти доминирали пазарите в Корнуол и Девън. Рибари, които излизали в морето за омари, изтегляли капаните си, пълни с пипала. За Алекс Хънтър, основател на лондонския рибен магазин и ресторант The Sea, The Sea, това било показателно за мащаба на промяната, която се разгръща край югозападното крайбрежие на Великобритания. Хънтър купува омари директно от млад рибар в Лоу, който в разгара на лятото изваждал от морето около 100 килограма октоподи на ден. „Помислихме си: трябва да направим нещо с това, защото не получаваме целия набор от видове, който обикновено получаваме“, казва Хънтър. В The Sea, The Sea това означава салата от октопод и картофи, най-продаваният обяд за вкъщи, както и октопод босам, увит в листа от маруля със сезонни билки и подправки, който се разпродава всеки път, когато бъде включен в специалното меню. Идеята е проста. Британските рибари ловят необичайно големи количества октоподи, докато раците, омарите и мидите са подложени на натиск. Вместо почти целият улов да бъде изнасян за страни, които вече знаят какво да правят с осем пипала и клюн, да ядем октопода и да спасим рака. За съжаление, морето рядко се подрежда така, че да ни е удобно. Д-р Брайс Стюарт, старши научен сътрудник в Морската биологична асоциация и водещ автор на изследванията ѝ върху октоподите, казва, че числата са „изключително необичайни, ако това изобщо е количествено измеримо понятие“. „За да поставим нещата в контекст, миналата година търговският улов на октоподи в Англия е бил със 7700 процента по-голям, това е 77 пъти над нормалните нива. През първите шест месеца на тази година са уловили приблизително толкова, колкото са уловили през цялата минала година“, казва той. Подобни бумове, както се наричат тези явления, са се случвали и преди, за последно през 1950-1951 г., а още по-рано през 1899-1900 г. Сравненията са трудни: през 50-те години гмуркането с акваланг тепърва било изобретено, а през 1900 г. никой не е качвал подводни кадри, заснети с GoPro. Въпреки това „моето твърдо убеждение е, че този бум е много по-голям от всичко, което сме виждали досега“, казва Стюарт. Най-ясното обяснение са температурите. Предишните бумове също са съвпадали с „изключително топли за времето си години“, макар и не толкова топли, колкото са британските води днес. Обикновеният октопод е по-познат в Средиземноморието и край Северна Африка, но сега „имаме условия, които не само им позволяват да оцелеят и да растат добре, но и да се размножават. И това е другото голямо нещо“, обяснява Стюарт. Миналата година гмуркачи са заснели женски октоподи, които пазят яйцата си. В сутринта, когато разговаряме, Стюарт е получил информация от гмуркач за миди в залива Лайм, който е виждал млади октоподи с дължина едва 10-15 сантиметра. „Никога преди не са били виждани тук. Това, че сега ги виждаме, е много значимо, защото на практика предполага, че целият жизнен цикъл протича в британски води“, казва той. Стюарт смята, че новоизлюпените октоподи вероятно са пристигнали с теченията от Нормандските острови или Северна Франция, подпомогнати от източните ветрове. Веднъж попаднали тук, те открили изобилие от храна и поредица от меки зими. Смята се, че предишните бумове са били прекратявани от силни застудявания, но Великобритания не е имала зима с температури под средните за сезона от около 15 години. „Когато това се случи за първи път миналата година, хората бързо започнаха да казват неща като: „О, това е просто необичайно явление“, или: „Това е цикъл, който се повтаря на всеки 50 до 70 години. Всъщност не знаем нищо от това“, казва Стюарт. Това, което той е готов да каже, обаче, има далеч по-сериозни последици. „Като учен трябва някак да заложа репутацията си на карта, така че моето заключение е, че те са тук, за да останат“, казва Стюарт. Това не означава, че Нюлин ще получава по девет тона октоподи всяка седмица до края на вечността. Обикновеният октопод живее около 18 месеца и умира след размножаването, така че числеността му може да се увеличава и намалява драматично. Младите октоподи, които в момента се наблюдават от гмуркачите, могат да достигнат размер, подходящ за пазара, само за няколко месеца. „Вероятно ще има известно затишие за известно време“, казва Стюарт, „но няма да се изненадам, ако те се върнат по-късно през годината или отново видим подобно увеличение през следващата пролет и лято.“ Едно нещо, което октоподите не са, е инвазивен вид, поне не в биологичния смисъл на думата. Обикновеният октопод естествено се среща във Великобритания, макар обичайно в много малки количества. Това е важно, защото думата „инвазивен“ носи със себе си своеобразно морално разрешение. Чуждоземният вредител може да бъде уловен, изяден и за предпочитане унищожен с чиста съвест. Местен хищник, който процъфтява при по-благоприятни условия, е далеч по-неудобен казус. Октоподите също така не са пристигнали в недокоснат рай на морските дарове и не са го изпразнили сами. „Раците и без това са в беда. Преловили сме ги и сме изнесли прекалено много от тях“, казва Хънтър. За разлика от октоподите, те предпочитат по-хладни води, така че морските горещи вълни са нарушили нормалната им миграция и размножаване. Съществуват обаче сериозни доказателства, че нашествието на октоподите нанася значителни щети на популациите от омари, раци и миди. Октоподи се ловят масово в капани за ракообразни, заобиколени от черупки на миди, камъни и морски водорасли, сякаш са се нанесли, пренаредили са интериора и са поръчали румсървис. „Като хищници те събират неща, които да изядат по-късно. Ако погледнете черупките от миди, все още можете да видите останки от месото им. Те ги поставят там специално, за да ги изядат на спокойствие, като на морски бюфет“, казва Стюарт. Въздействието не се ограничава до това, което октоподите ядат. Морските змиорки конгър, тюлените, сините акули и делфините на Рисо на свой ред се хранят с тях. За един тюлен, казва Стюарт, октоподът е „като стек от бут“. „Всичко е в движение. Появи се нов хищник, но той от своя страна осигурява източник на храна за още по-големи хищници“, казва той. Икономическата картина е също толкова сложна. Когато бумът започнал, много рибари гледали на октоподите като на враг, който трябва да бъде унищожен, за предпочитане срещу печалба. Оттогава някои лодки са спечелили добри пари от улова им. Други са загубили ценен улов на ракообразни, без да успеят да компенсират загубите с достатъчно октоподи. Сега, казва Стюарт, отношението се променя. „Тъй като много други видове, особено раците, не се справят добре, мисля, че рибарите започват да си казват: „Добре, това трябва да стане част от нашето бъдеще“, за да могат да продължат да ловят риба и да изкарват прехраната си. „Страхът сега“, добавя той, „е, че ако октоподите внезапно изчезнат, те ще имат много малко останало за улов.“ За Хънтър това разкрива по-дълбок проблем в отношенията на Великобритания със собствените ѝ морски дарове. „Един от проблемите е, че изнасяме прекалено много, особено от местните ни ракообразни. Никой не изглежда да има ясна представа за това и никой не изглежда да се интересува от дългосрочните последици“, казва той. Великобритания улавя много по-широк спектър от морски видове, отколкото е готова да яде. Голяма част от ракообразните се изнасят, защото чуждестранните клиенти са готови да плащат повече - и са по-склонни да чупят черупките на раците, докато хората във Великобритания предпочитат месото вече да е извадено и успокоително отделено от всичко, което има щипки. „Те всъщност ценят нашите ракообразни повече, отколкото ние“, казва Хънтър. Сега октоподът предприема обратното пътуване. Уловените в Корнуол и Девън октоподи до голяма степен се изпращат в Южна Европа, където са обикновена и високо ценена съставка. Има нещо великолепно неефективно в това Великобритания да се затопли достатъчно, за да произвежда средиземноморски количества октоподи, да ги улавя и след това да ги изпраща обратно на юг, за да бъдат изядени в Средиземноморието. Британските клиенти обаче може да се окажат по-трудни за убеждаване, особено сега, когато образът на октопода се е променил. Носителят на „Оскар“ документален филм на Netflix My Octopus Teacher покани зрителите да станат свидетели на необичайно интимната връзка с едно животно. За някои хора да поръчат октопод след това може да се усеща почти като да поръчат главния поддържащ актьор. Стюарт разбира тази амбивалентност. „Лично аз съм раздвоен. Обичам морските дарове и обичам да виждам октоподи. От време на време ям октопод, но обикновено изпитвам известно противоречие заради това“, казва той. Като учен обаче той трудно намира логична морална граница между интелигентния октопод и другите разумни животни, които редовно ядем. „Мисля, че всъщност не е по-различно от това да ядеш свинско, говеждо или пилешко. Смята се например, че прасетата са много интелигентни“, казва той. „Тъй като много други видове, особено раците, не се справят добре, мисля, че рибарите започват да си казват: „Добре, това трябва да стане част от нашето бъдеще“, допълва той. Хънтър също не желае да поставя подобна морална граница. „Ако имах много близък контакт с октопод, това може би би променило отношението ми към яденето му“, казва той. Консумацията на повече октоподи може да помогне на рибарите да печелят пари от променящия се улов, но няма доказателства, че клиентите биха могли да изядат достатъчно от тях, за да спасят популациите от раци и омари във Великобритания. По-непосредственият въпрос е дали британският октопод може да бъде определен като устойчив продукт. Good Fish Guide на Marine Conservation Society съветва потребителите да избягват октопод, уловен във Великобритания. Уловът в Корнуол получава оценка четири, „нуждае се от подобрение“, докато уловът от други райони на британските води получава най-ниската оценка, пет, или „риба, която трябва да се избягва“. Самата висока численост на даден вид не е доказателство, че риболовът може да поддържа устойчиво търсене. Стюарт смята, че октоподът има потенциал да се превърне в устойчив морски продукт, тъй като расте бързо и има кратък жизнен цикъл. Проблемът е, че „практически няма никакво управление на риболова на октоподи“. В други държави се използват забранени периоди по време на размножителния сезон и разрешителни режими. Великобритания може да се нуждае от ограничения върху броя на лодките, улова и нарастващия брой капани, които се поставят по морското дъно. „Ако това ще се превърне в дългосрочна тенденция“, казва той, „тогава трябва да подобрим значително управлението.“ Решението според Хънтър не е Великобритания да се натъпче с октоподи, докато те изчезнат. „За мен най-голямото решение е да ядем много по-широк спектър от риба и морски дарове“, казва той. Ресторантите трябва да се съобразяват с това, което отговорно управляваните риболовни лодки действително изваждат от морето, вместо да изискват едни и същи няколко вида независимо от сезона или наличността. „Не казваме, че сега всички трябва да започнат да ядат октопод. Просто казваме: той е тук“, казва той. Когато изчезне, добавя той, ще спрат да го предлагат. Следващото десетилетие може да изисква точно такава гъвкавост от британската индустрия за морски дарове. Познатите видове ще се местят, ще намаляват или ще стават по-трудни за улов. Животните, предпочитащи по-топли води, ще се появяват в по-големи количества. Рибарите ще се адаптират по-бързо от регулациите, докато ресторантите и потребителите ще се опитват да не изостават. Междувременно обикновеният октопод се размножава край южното крайбрежие, пълни капаните за омари и служи за храна на делфини, акули и тюлени. Той не чака Великобритания да реши дали му е мястото тук. Въпросът е дали можем да се научим да управляваме и да се храним от морето, което имаме сега, вместо от онова, което си спомняме.