Мандрица, единственото албанско село в България: 390-годишен мост между българи и албанци (снимки)
Скрито в полите на Източните Родопи, село Мандрица, община Ивайловград, е единственото албанско село в България. То се намира на около 20 километра южно от град Ивайловград, в непосредствена близост до границата с Гърция, и е разположено между две реки - Бяла река и Луда река.
Селото е част от "съзвездие" селища в Одринска Тракия, основани някога от албанци, като всички други се намират днес на територията на Гърция и Турция. Според краеведския труд "Читанка за Мандрица" такива селища са Залъф (по-късно две села - Абалар и Каракасъм), Султанкьой и Ибрик тепе.
За историята, живота и хората на Мандрица поговорихме и на български, и на албански с местните жители Катерина Илиева, най-стария човек в селото - баба Султана (Султана Алексанрова) на 95 г., и Костадин Бейчев.
Според местните легендата разказва, че селото е основано преди 390 г. - през 1636 г. от трима братя мандраджии, православни християни от Виткуч в днешна Югоизточна Албания. Те се съгласили да осигуряват месо и мляко на османските войски и тръгнали с тях на път към Одрин. Беят бил толкова доволен от работата на тримата братя, че им наредил да обикалят със стадата си от изгрев до залез слънце и където замръкнат, да основат свое село, което по-късно освободил от данъци.
Местните казват, че е възможно селото да е основано и по-рано от 17 в., а според някои от историите, разпространени в Мандрица, първоначалното място, където спрели стадата, било отвъд Бяла река, но впоследствие селището било преместено там, където е и до днес.
След като взели жени от съседните села, които впоследствие научили техния албански, Мандрица се разраснала и станала център на различни занаяти. Преди около век там живеели близо 3500 души, а в селото имало две училища, леярна за камбани, таханджийници, мелници, ковачници, касапници, киносалон и други, като сградите на някои от тях съществуват и днес.
За кипящия живот в селото свидетелстват многото големи кирпичени къщи, които още със самото влизане в селото някак се различават от тези в близките села. Особено впечатление прави къща, която не е от кирпич - тази на лекаря Атанас Пейкидис, завършил медицина в Истанбул и специализирал гинекология в Париж, след което завърнал се в Мандрица.
Основният поминък в селото било бубарството - за което, както казва Катерина Илиева, свидетелстват къщите, направени специално за тази цел. Тя ни развежда из собствената си къща и ни показва широкия втори етаж, пригоден специално за гледане на копринени буби, където днес тя суши билки и държи нанизи тютюн - друга важна част от живота на село Мандрица.
Селото има стара църква - "Св. Неделя", която се намира до гробищата, и главна църква - "Св. Димитър", в центъра на селото, където се пази и икона на света Неделя, която най-старият жител на Мандрица баба Султана нарича "жива светица".
Бабата обяснява, че след обикаляне около селото по Великден, чиято цел била опазване от градушки, самата тя и много други жени са виждали светицата под формата на змия, свита на халка пред старата църква, където шествието завършвало. Според баба Султана това значело, че светицата се радва, но никой не можел да я види за по-дълго от миг. Интересен факт е, че змията е почитана като пазител както в българските, така и в албанските езически вярвания, а църквата "Св Неделя", както казват местните, изглежда по същия начин като храма във Виткуч, Албания, откъдето според легендата идват тримата основатели на селото.
Албанският говор в Мандрица се различава по диалектни особености от днешния книжовен албански и се е запазил само чрез устно предаване. Местните казват пред БТА, че при скорошна екскурзия до Виткуч са успели да разберат около 80 процента от казаното.
Говорът на Мандрица е изследван от албанолога Людмил Станков (1949-2020) в книгата му "Албанският говор в село Мандрица" (изд. 2017 г.) и е записан в "Българско-албански разговорник с малък речник" на Мария Георгиева (Пеева) (изд. 2015 г.).
Днес жителите на Мандрица все още говорят на този архаичен албански, който са успели да запазят, предавайки го от поколение на поколение и го използват заедно с българския. Албански думи са вплетени и в името на хотела в селото - Еко-комплекса "Букор щепи", което в превод от местния албански говор означава "красива, хубава къща".
На албански ни приветства и посреща в дома си и баба Султана. Разказва, че е била в Албания заедно с женска певческа група от селото, в която участвали 25 жени. Снимка от посещението в Албания днес се пази в преддверието на храма "Св. Димитър", а баба Султана е единственият жив свидетел на участието. Тя допълва, че тогава всички местни албански групи са пуснали групата от Мандрица да представи първа своите песни. Там те печелят награда за автентичен фолклор.
Албански са и носиите в Мандрица, основната част от които е специален черен сукман с червени гайтани. В предната част на сукмана има два отвора, обшити с гайтани, за които Катерина Илиева разказва, че са били използвани при кърмене. На снимката от участието в Албания всички жени са облечени с такъв сукман.
Според данните от преброяването на населението, публикувани от Националния статистически институт (НСИ), през 2011 г. Мандрица е имала 52 жители, а при най-скорошното от 2021 г. - 34 души. Влияние за стопяването на броя жители в миналото имат бежанските вълни около Балканските войни и Първата световна война и преселването в градове по икономически причини в по-ново време.
В началото на ХХ в. преселници от Мандрица основават село Мандрес, до Кукуш (Килкис) в днешна Гърция, по името на родното село. Семейства от селото се разпръскват и на много други места в Егейска Македония и Западна Тракия.
Днес хора от Мандрица живеят в Ивайловград и в по-големи български градове като Пловдив и София. От там е и писателят и основател на Издателска къща "Анубис" Николай Табаков.
Мандричани и техни потомци от различни места се събират в родното село по празници, а преди години точно с такава цел е организиран и форум, наречен "Отново заедно". Той се организира от създаденото преди десетина години "Сдружение за възраждане на село Мандрица" и се провежда в няколко поредни издания.
Сдружението провежда и много други дейности във и за селото, включително чрез събиране на важните новини за Мандрица на сайта mandritsa.com, издателска дейност и популяризиране на селото.
Въпреки малкия брой постоянни жители животът в селото не е утихнал. В селото два пъти в седмицата - понеделник и петък - идва "подвижен магазин", в който се продават различни неща.
Напредничавостта се вижда и днес - камбанарията, една от емблематичните постройки в Мандрица, е "автоматична", като две специални копчета бият съответно при хубав и лош повод. Преди неделната служба в църквата "Св. Димитър", която посетихме, преди да отпътуваме, камбаната бие весело и събира местните в храма.
В селото няма свещеник, а хората сами се грижат за църквата, прекаждат иконите, продават и палят свещи. Някои оставят монета за здраве на иконата на св. Богородица, за която казват, че "взима пари" върху себе си и ги "пуска" в специално поставена паничка за дарения пред образа ѝ, когато прецени.
В селото са се заселили и семейства от Великобритания, които също идват в църквата в неделя.
"Това е любимото ми място на планетата", казва британецът Александър, родом от Лондон. Той разказва, че съвсем случайно е попаднал в Мандрица, но днес животът и работата му го свързват със селото, където като строител организира работилници по изграждане и възстановяване на кирпичени къщи. След като порастват, двете му дъщери също си купуват къщи в Мандрица.
След службата местните по традиция сядат в кафенето на "Букор щепи". Деца, които прекарват летата си там, ходят следобед на басейн в хотела, а наоколо има и няколко къщи за гости, където може да се отседне.
Работа има и за занаятчиите, тъй като в селото се провеждат и работилници, свързани с кирпичените къщи. Едно от скорошните мероприятия е майсторски клас за работа с глина, организиран през юни т.г. от сдружението за традиционни знания и занаяти "Мещра".
Местните разказват за всички инициативи с ентусиазъм и надежда, че животът в селото няма да секва, а само ще се възражда, за да посрещне нови посетители по албански - с пословично гостоприемство, но и като капсула на времето, където духът на многоликата Мандрица е винаги жив.