Насер Гобадзаде: Гражданска война в Иран подобно на Сирия, Йемен и Либия е радост за Израел
"Основният проблем на Иран е вътрешен, а не външен. Ядрената програма и регионалните конфликти доминират в медийното отразяване, но те са симптоми на по-дълбок проблем: държава, която е загубила съгласието на собственото си население и все повече управлява единствено чрез сила."
Това заяви д-р Насер Гобадзаде, доцент по политика и международни отношения в Американския университет в България. Той е изследовател на политическата система на Иран, отношенията между религията и държавата, политическата теория и политиката на Близкия изток, както и автор на научни трудове, посветени на шиитската политическа мисъл и управлението на Ислямската република.
News.bg разговаря с него за устройството на политическата система на Иран, ролята на върховния лидер и доктрината "Велаят-е Факих", влиянието на религията върху управлението, нарастващото обществено недоволство, протестите в страната, както и за външната политика на Техеран, отношенията му със САЩ и Израел и възможните сценарии за бъдещето на Ислямската република.
Иран често е описван като уникална комбинация между републикански институции и религиозна власт. Как бихте обяснили този баланс пред международна аудитория?
Бих бил внимателен с думата "баланс". Тя предполага съществуването на две сили, които взаимно балансират влиянието си. А конституцията на Иран прави нещо по-парадоксално: тя признава едновременно народния суверенитет и божествения суверенитет. Гражданите избират президент и парламент, но един неизбран духовник - Върховният лидер, стои над трите власти.
Ключът се крие в детайлите. Всеки закон трябва да бъде съобразен с ислямските принципи, както са интерпретирани от религиозни институции, а гражданите могат да избират само в рамките на тази религиозна рамка, но никога извън нея.
Това не е равновесие между републиката и религиозната власт. Това е република, вградена в религиозна система, която има последната дума и може по всяко време да я отмени. Институциите функционират с ограничена свобода.
Каква роля играе концепцията "Велаят-е Факих" (Принципът на върховенството на ислямския правовед) и как тя оформя вземането на държавни решения?
"Велаят-е Факих" е доктрината, която легитимира цялата политическа система. Тя се основава на идеята, че при отсъствието на "Скрития имам в шиитския ислям" властта да управлява има квалифициран ислямски правовед/юриспрудент .
Това, което често не се разбира извън Иран, е колко радикална е тази идея дори в рамките на шиитската традиция. През по-голямата част от историята на шиитския ислям религиозните учени не са се стремели към пряко управление, а доктрината в политическия ѝ вид, изградена от аятолах Хомейни, е сравнително нова - на около 70 години.
По-важното е какво прави Хомейни с тази концепция, след като идва на власт. Той я разширява до идеята за "абсолютно настойничество" и обявява, че запазването на държавата е най-висшият религиозен дълг - дори над молитвата, поста и поклонението в Мека.
С други думи, управляващият може да преустанови изпълнението на определени религиозни задължения, ако това е необходимо за оцеляването на държавата. Системата не е просто религия, която управлява политиката, а политика, която използва религията. Един човек получава правото да решава кога религиозните принципи могат да бъдат подчинени на държавния интерес.
Хората често се бъркат, че "Върховният лидер" и "Върховният ислямски правовед" са две различни личности, а те са една и съща. "Велаят-е Факих" е доктрината, а Върховният лидер е човекът, който я въплъщава. Затова, когато иранците говорят за Рахбар (Лидер), а учените говорят за Вали-е Факих, те говорят за едно и също. Доктрината осигурява легитимността, конституцията предоставя инструментите, а двете се обединяват около един неизбран човек, който стои над избраното правителство.
Колко власт има Върховният лидер в сравнение с президента и парламента?
Член 5 от конституцията на Иран утвърждава Върховният лидер като основа на държавата, а член 110 му предоставя конкретни правомощия: командване на въоръжените сили, назначаване на ръководителя на съдебната власт и духовниците в Съвета на пазителите, контрол върху държавното радио и телевизия, правото да обявява война и да определя политиките на цялата система.
Той също контролира и институциите, които определят кой изобщо има право да се кандидатира за изборни длъжности. Президентите и парламентите идват и си отиват, но Върховният лидер определя границите, в които те могат да действат. Влиянието на Върховния лидер често надхвърля дори широките му конституционни правомощия и се простира до пряка намеса в ежедневната политика.
Най-ясният пример е от 2000 г., когато реформисткият парламент се опита да облекчи строгите закони за медиите в Иран. Преди законопроектът дори да бъде обсъден, аятолах Али Хаменей изпрати писмо, с което нареди на депутатите да го оттеглят. Той заяви, че действащият закон е предотвратил "чума" и че предложените промени не са в интерес на системата.
Дебатът приключва и правителството се съгласява. Дори реформисти в рамките на самата система определят това като използване на извънпарламентарна власт.
Този случай показва доктрината на практика: избраните институции съществуват, но действат с ограничена свобода, а Върховният лидер има последната дума. Но днес отговорът на този въпрос става още по-драматичен, тъй като Али Хаменей беше убит при американско-израелски удар през февруари 2026 г., а Съветът на експертите избра неговия син Моджтаба за негов наследник през март.
Това има огромно значение. Революцията, която свали наследствената монархия през 1979 г., сега доведе до наследяване на властта от баща към син - моделът, който самата тя твърдеше, че отхвърля. Дори сред привържениците на режима трудно могат да защитят това действие. Следователно институцията на Върховния лидер остава най-висшата конституционна власт, но нейната легитимност никога не е била поставяна на толкова нестабилна идеологическа основа. Самата власт остава непокътната, но основанията, които са я правили приемлива, са сериозно подкопани.
Как се вписва Корпусът на гвардейците на ислямската революция / Ислямският революционен гвардейски корпус (IRGC) в системата и защо влиянието му нараства?
Развитието на тази структура казва много за промяната в Иран. Ислямската република първоначално е основана върху религиозната власт и управлението на ислямски правоведи. С времето обаче тя все повече започва да разчита на силата на военните и силовите структури.
Важно е да се направи разграничение, което често се пропуска от външните наблюдатели. Иран има две армии. Едната е редовната национална армия - Артеш, която продължава да съществува и чието висше командване е съставено от лоялни към режима фигури. Тя представлява традиционната армия, наследена от периода преди революцията.
Успоредно с нея обаче след революцията е създадена отделна структура - Корпусът на гвардейците на ислямската революция. Той е създаден не толкова за защита на държавните граници, а за защита на самата революционна система. Именно тази паралелна сила има най-голямо политическо значение.
IRGC утвърждава позициите си по време на осемгодишната война с Ирак през 80-те години, когато играе ключова роля и понася сериозни човешки загуби. След войната последователните Върховни лидери вземат стратегическото решение вместо да интегрират корпуса обратно в обикновена армия, позволяват да се разрасне значително.
На IRGC е дадена широка свобода в икономиката, което води до изграждането на огромна бизнес империя, обхващаща строителство, енергетика, телекомуникации и голяма част от инфраструктурните проекти на страната. Нейното доброволческо паравоенно крило Басидж, което е под командването на корпуса, се превръща в инструмент за контрол върху обществото и потушаване на протести, но също така участва в редица строителни и развойни проекти.
Днес IRGC не е само една структура, а изпълнява четири роли едновременно: военна сила, разузнавателен апарат, икономически конгломерат, инструмент за вътрешен контрол на режима. Влиянието и́ нараства, защото всеки път, когато държавата се изправя пред криза, която не може да реши чрез легитимност - тя отговаря със сила, идваща от IRGC.
С времето влиянието и́ се превръща и в политическа власт. Днес корпусът оказва влияние върху изборите - както чрез определяне на това кои кандидати могат да участват, така и чрез подкрепа за предпочитани резултати. Тя широко се смята за най-мощния политически играч в страната, а според много анализатори има по-голямо влияние дори от религиозните институции.
Най-ясният пример за това е самото наследяване на властта. След смъртта на Али Хаменей се смята, че именно IRGC е изиграла решаваща роля за това. Погледнато в по-широк план, посоката е ясна. С отслабването на религиозната легитимност и натрупването на кризи реалната власт постепенно се премества от духовните центрове към военните структури.
Държава, която оправдава съществуването си чрез религия, все повече се поддържа и управлява от своите силови институции. Тази промяна е сред най-важните, но често недооценявани процеси в съвременен Иран.
Религията е в центъра на Ислямската република от 1979 г. насам. Как се промени ролята ѝ в политиката, особено сред по-младите поколения?
Тук се намира най-дълбокият парадокс на Ислямската република и това е основна тема в моите изследвания. Държавата си постави за цел да изгради по-религиозно общество. В крайна сметка обаче произведе обратния ефект. След повече от четири десетилетия на религия, налагана от държавата - задължително облекло, ислямизирана образователна система и религия, вплетена във всяка институция... Иран има едно от най-религиозно разочарованите млади поколения в мюсюлманския свят.
Защо? Защото когато държавата монополизира религията и я използва, за да оправдава всяка политика и всеки провал, тя превръща вярата в политически инструмент. А хората започват да отхвърлят именно този инструмент. Наложената религиозност поражда лицемерие, а не отдаденост. Това, което отвън изглежда като процес на секуларизация, до голяма степен е религиозна реакция срещу държава, която е компрометирала религията, управлявайки от нейно име.
По-впечатляващо е, че това разочарование на места дори се е превърнало в открито антирелигиозно настроение - нещо, което би било почти немислимо в Иран през 80-те години. По време на движението "Жена, живот, свобода" през 2022 г. духовници бяха освирквани и нападани словесно по улиците, а премахването на хиджаба се превърна не просто в искане за лична свобода, а в публично отхвърляне на самия религиозен ред.
При протестите през 2025-2026 г. се стигна още по-далеч: бяха атакувани джамии и религиозни символи, имаше и случаи на изгаряне на Корана. Когато хората започнат да оскверняват свещени текстове от собствената си религиозна традиция, те вече не протестират само срещу правителството - те отхвърлят цялото сливане между религия и власт, което е определяло живота им.
Трябва да се отбележи, че последната вълна на нестабилност беше съпътствана и от достоверни информации за чуждестранна намеса, на които държавата се позовава, за да дискредитира протестиращите като цяло. Но вътрешното недоволство е реално и съществува отпреди всякаква външна намеса.
По-дълбокият резултат е, че религията се е превърнала в една от основните разделителни линии в иранското общество. През последните две десетилетия мнозинството от иранците многократно са показвали, че се противопоставят на политическата роля на религията.
Срещу тях стои една по-малка, но силно ангажирана група, свързана с религиозно-политическия елит. Колкото повече тази група намалява, толкова повече засилва своята привързаност към системата, защото за нея защитата на режима се е превърнала в неразделна част от защитата на собствената ѝ религиозна идентичност.
Това е парадоксът, в който живее Иран днес: колкото повече държавата настоява религията да бъде основата на политиката, толкова повече превръща самата религия в обект на борба.
Как правителството използва религиозни аргументи, за да оправдава вътрешната си политика и действията си в чужбина?
Религията функционира като универсално оправдание - за правилата относно облеклото, за потискането на опозицията, за регионалните намеси, за конфронтацията с Израел и Запада. Но когато религиозните принципи се сблъскат с интересите на държавата, резултатът е почти винаги един и същ: интересът надделява, а религията се използва, за да легитимира крайното решение.
Това е доктрината на аятолах Хомейни за "целесъобразността" на практика.
Опасността при този модел на управление е фина, но сериозна. Когато приписваш държавната политика на Бога, ти също така прехвърляш върху Бога отговорността за провалите на държавата. Корупцията, икономическият срив, загубените войни започват да се свързват с религията, която държавата твърди, че представлява.
Използването на вярата като политически инструмент може да бъде ефективно в краткосрочен план, но в дългосрочен план разрушава самата основа, върху която се опира.
Много иранци са недоволни, особено след последните протести. Колко голяма е пропастта между управляващите и обществото?
Въстанието през декември 2025 г. (предизвикано от икономическия срив и рязкото обезценяване на валутата) се превърна в най-голямата протестна вълна след 1979 г. То се разпространи във всички провинции и беше посрещнато с най-кървавото потушаване в историята на Ислямската република.
Ако погледнем развитието през последните две десетилетия, промяната е ясна: през 2009 г. хората скандираха: "Къде е моят вот?", искаха да бъдат чути вътре в рамките на системата. През 2022 г., а и сега, лозунгите вече отхвърлят самата система. Искането се е променило от реформа към смяна на режима.
Когато едно правителство може да запази властта си само чрез масово насилие срещу собствените си граждани, пропастта между управляващи и управлявани вече не е нещо, което политиката може да поправи. Би било грешка да виждаме това само като вертикален конфликт между власт и общество. По-опасното развитие е хоризонталното разделение и това е разломът, който преминава през самото общество.
От едната страна, стои голямо мнозинство, което отхвърля политическата роля на религията и все повече самата система, изградена върху нея. От другата страна, стои намаляващо, но силно сплотено малцинство, чиято идентичност е свързана с режима. Двете страни започват да възприемат другата не като политически опонент, а като враг.
Политолозите наричат това "афективна поляризация" - разделение, основано не просто на различни идеи, а на взаимна враждебност и недоверие. В Иран това вече е достигнало критично ниво. За поддръжниците на режима протестиращите са бунтовници, отстъпници и чужди агенти. За протестиращите привържениците на режима са съучастници в насилствен и нелегитимен ред. Когато обществото се раздели по този начин, компромисът става почти невъзможен, защото другата страна вече не е някой, с когото преговаряш, а някой, когото трябва да победиш.
Как обикновените иранци днес възприемат връзката между религията и политиката? Нараства ли подкрепата за отделяне на религиозната власт от държавата?
Да, и това, което е особено интересно, е, че идеята за разделяне на религията и държавата все повече идва не само от светски среди, но и от самите религиозни среди. Наред с обществените нагласи съществува сериозно течение в иранската реформаторска религиозна мисъл, което твърди, че сливането между религия и държавна власт е навредило именно на самата религия.
Тяхната логика не е западният модел на секуларизъм. Тя е обратната. Западният секуларизъм цели да защити държавата от религията. Този подход, който може да бъде наречен "религиозна секуларност", цели да защити религията от държавата, така че вярата да възстанови духовното си значение, след като престане да бъде инструмент на управлението.
За много обикновени иранци, които са наблюдавали как религията се използва за оправдаване на репресии и корупция, тази идея има силен отзвук. Подкрепата за отделяне на религиозната власт от държавната власт вече е широко разпространена и важното е, че тя може да бъде изразена чрез религиозен език. Това я прави много по-трудна за отхвърляне от страна на управляващия елит като "безбожна" или "чужда".
Каква роля играе идентичността в иранската външна политика и доколко тя влияе върху баланса между идеология, геополитика и национални интереси?
В основата на иранската външна политика стои не просто противопоставянето между идеология и геополитика, а антиколониалната идентичноста. Тя и желанието за независимост от чуждо влияние бяха ключова част от революцията през 1979 г. Тази идея изигра важна роля през 80-те години, като помогна на духовническата фракция да затвърди властта си. Произходът ѝ е разбираем, тъй като Иран е преживял подкрепения от чужбина преврат през 1953 г., свалил избраното правителство, а политиката му десетилетия наред е била повлияна от външни сили.
Проблемът е цената, която тази идентичност носи през годините на Ислямската република. Изолацията, санкциите и конфликтите са огромна тежест, а именно тук се появява разделението между иранското общество и управляващия елит. Мнозинството иранци, уморени от последствията, до голяма степен са се отдалечили от тази идентичност и искат по-голяма интеграция със света. В същото време управляващото малцинство остава привързано към антиимпериалистическата идеология и е готово да приема нейната цена.
Съществува и горчив парадокс - действията на великите сили, особено на САЩ и техните съюзници, често засилват именно антиимпериалистическата логика, срещу която се противопоставят. Всеки удар или заплаха укрепва позициите на твърдолинейните сили в Иран и отслабва онези, които искат страната да бъде по-интегрирана в международния ред.
Затова когато се пита дали Техеран е движен от идеология или от геополитически интерес, отговорът е, че под всичко стои идентичността. Религиозната идеология дава езика, сигурността и геополитиката дават стратегията, а икономиката би трябвало да поставя ограничения.
Но когато става дума за антиколониалната идентичност, тя често надделява и кара ръководството да избира конфронтация дори когато икономическата цена е огромна и геополитическите условия изискват предпазливост. Именно това е елементът, който външните наблюдатели най-често подценяват.
Как международната общност трябва да разбира Иран отвъд заглавията за ядрената му програма и регионалните конфликти?
Като разбере, че основният проблем на системата е вътрешен, а не външен. Ядрената програма и регионалните конфликти доминират новинарското отразяване, но те са симптоми на по-дълбок проблем: държава, която е загубила съгласието на собственото си население и все повече управлява единствено чрез сила.
Най-важната борба в Иран не е между Техеран и Вашингтон, а между иранската държава и иранското общество. Политика, изградена само около ядрената програма, погрешно интерпретира ситуацията. Тя разглежда Иран като външнополитически проблем, който трябва да бъде управляван, докато решаващите процеси са вътрешни - легитимността на властта, икономиката, разривът между поколенията и изчерпването на идеологията, върху която е основана държавата.
Ядрената криза заслужава специално внимание, защото показва как външният свят може да разбере погрешно Иран и по този начин да укрепи именно силите, срещу които се противопоставя. За управляващия елит в Иран ядреното противопоставяне директно подхранва антиимпериалистическия разказ, а неудобното за Запада е, че този разказ намира подкрепа сред много обикновени иранци, които иначе не подкрепят режима.
Причината е, че много иранци виждат двоен стандарт. Смята се, че Израел притежава ядрени оръжия, не е страна по Договора за неразпространение на ядреното оръжие и многократно е участвал във военни конфликти със своите съседи, но не е подложен на сравним натиск. Иран, от друга страна, е обект на санкции и дори на директни военни атаки заради програма, която никога не е била доказано за създаване на ядрено оръжие.
Има и исторически аргумент, който много иранци изтъкват. През последните няколко века Иран никога не е нападал своите съседи. През 1980 г. именно Ирак на Саддам Хюсеин нападна Иран, а в последния случай Израел и САЩ нанесоха удари срещу Иран, а не обратното.
Тук трябва да се разграничат две неща. Първо, съгласно ядреното споразумение от 2015 г. Иран прие най-строгия режим за инспекции, прилаган някога спрямо държава. Именно САЩ при управлението на Доналд Тръмп се оттеглиха от това споразумение, решение, продиктувано от вътрешнополитически фактори и желанието на Тръмп да заличи наследството на Барак Обама.
Едва след това оттегляне и след последвалите удари Иран прекрати сътрудничеството си, а международният мониторинг се срина. Така настоящата липса на прозрачност до голяма степен е последица от изоставянето на механизма, който я гарантираше.
Второ, според международното право Иран има право на мирна ядрена програма. Аргументът срещу това право се основава основно на твърдението, че на Иран не може да се има доверие. Това може да е убедителна политическа позиция, но не е юридически факт и за много иранци изглежда като прилагане на едни правила към тях и други към останалите.
Това не означава подкрепа за Ислямската република. Означава, че когато Западът действа по начин, който иранците възприемат като двоен стандарт, той предоставя на твърдолинейните сили най-силния им аргумент и отслабва онези, които искат Иран да бъде интегриран в света, а не да остане в постоянна конфронтация.
Моят отговор е следният: Иран не е просто враждебен режим с центрофуги. Това е държава, чиито граждани са по-образовани, по-свързани и едновременно по-отчуждени от своето правителство от почти всяко друго общество в региона. Именно това, повече от всяка военна атака, санкция или дипломатически преговори, ще определи бъдещето на страната.
След последната ескалация как вътрешният натиск и религиозната идеология могат да повлияят върху реакцията на Иран към външни заплахи?
Това е най-опасният фактор в момента, защото вътрешната слабост и външната заплаха вече се засилват взаимно. Режим, който се чувства несигурен у дома, е изправен пред труден избор навън. Отстъплението изглежда като капитулация и покана за още натиск, а ескалацията крие риск от война, която той вече не може да спечели, след като претърпя тежки загуби през 2025 г. и загуби самия Хаменей.
Исторически погледнато, правителствата под натиск често прибягват до външна конфронтация, за да обединят разделеното общество. Но днес това почти не работи в Иран. По време на последната война много от иранците обвиниха правителството, затова че е довело страната до катастрофа.
За да разберем изчисленията на иранското ръководство обаче, трябва честно да разгледаме и изчисленията на външните играчи. Тук бих посочил един аналитичен момент, който е неудобен, но според мен трудно може да бъде избегнат. Не е необходимо да имаме достъп до секретна информация, за да видим, че от чисто реалистична геополитическа гледна точка логичната цел на Израел е да отслаби Иран максимално, като имам предвид държавата, а не само Ислямската република.
Ако това доведе до вътрешен колапс или дори до гражданска война, стратегическата логика подсказва, че една съперничеща държава би се радвала на подобен резултат.
Това е ужасяващо от гледна точка на човешките права, но реалполитиката не е морален проект и не трябва да се преструваме, че е така. Израел, от чисто стратегическа гледна точка, е спечелил значително от разпада на държавността и гражданските войни в Сирия, Йемен и Либия, както и от общото отслабване на по-големите арабски държави в региона.
Един силно отслабен Иран е рационална цел за всяко правителство в Тел Авив. Това не е конспиративна теория, а просто следствие от стратегическите интереси. Изглежда, че Вашингтон е бил въвлечен в преследването на тази цел, като Доналд Тръмп е подкрепил подхода на Бенямин Нетаняху.
Трябва да се отбележи, че тази стратегия не е била напълно лишена от логика. Много анализатори действително смятаха, че иранската система е силно зависима от един лидер и може да се срине след неговото отстраняване. Според тази теория премахването на Хаменей би довело до рухването на цялата система. Това не се случи. Режимът излъчи наследник и успя да се задържи поне засега, което показва колко институционализиран е станал апаратът за контрол и принуда.
Трагичният резултат е, че основната жертва на външния натиск не е режимът, а недоволното мнозинство от населението. Правителството получи идеално оправдание да потиска жестоко всяко демократично движение, представяйки го като чужда намеса.
Самата външна заплаха, особено от страна на Израел, кара много обикновени иранци да приемат болезнената логика, че животът под авторитарен режим е по-добър от гражданска война или бъдеще, определено в Тел Авив или Вашингтон. С други думи, външната атака не освобождава реформаторски настроеното мнозинство. Тя го оставя между държава, която то отхвърля, и външна заплаха, от която се страхува още повече.
Ръководството е притиснато, но такова е и обществото. Идеологията тласка управляващите към противопоставяне и разкази за саможертва, докато логиката на оцеляването изисква предпазливост.
Кой от тези импулси ще надделее, може да зависи по-малко от доктрината и повече от това колко застрашено се чувства новото ръководство във всеки конкретен момент. А нововстъпил върховен лидер, който се чувства притиснат и има нужда да доказва легитимността си, е непредвидим фактор. Междувременно именно хората, които най-силно искат промяна, имат най-малко пространство да я постигнат.
Може ли настоящият модел на Иран да оцелее без сериозни реформи или вътрешният натиск ще доведе до значителна промяна?
Моделът, както първоначално е замислен, управление на духовници, легитимирано чрез религиозна преданост и обществено съгласие, вече не съществува. Това, което остава, е структура, поддържана чрез принуда.
Може ли тази структура да оцелее? За известно време - да. Държавите могат да продължат да съществуват чрез сила дълго след като са загубили легитимността си. Но тя вече не може да съществува като това, което твърди, че е.
Тук се крие основният капан: стремежът към оцеляване принуди системата постепенно да изостави именно нещата, които я правеха уникална - религиозната ѝ достоверност, участието на народа във властта и отхвърлянето на наследственото управление. Всяка отстъпка купува време, но струва част от идентичността ѝ.
Наследственото предаване на властта под дискредитирано знаме, подкрепено от армията, вече не е Ислямската република от 1979 г. Това е обикновена авторитарна държава, облечена в религиозни символи.
И все пак бих се въздържал от категорични прогнози за нейния крах, защото през последната година се случи нещо, което сочи в обратната посока. Войната, която трябваше да пречупи Ислямската република, в много отношения я възроди. Ударите бяха замислени така, че да предизвикат масово въстание и разцепление вътре в системата. Вместо това се случи обратното. Иран не се разпадна. Елитът не избяга. Висши представители на режима бяха убити на своите постове.
Сред лоялната база на режима това съживи религиозно-героичния разказ за мъченичество, саможертва, съпротива и "свещена отбрана", който беше двигателят на системата през 80-те години и постепенно губеше влияние.
С други думи, войната реши два проблема, с които режимът не можеше да се справи сам. Тя премахна кризата около наследяването на властта, която тревожеше управляващите от години. Преходът се случи във време на война и беше представен като продължение на борбата под обсада, а не като хаотична битка за власт след смъртта на лидера.
Освен това тя отслаби един от основните аргументи на опозицията - убеждението, че една "освободителна война" може да освободи иранците. Тази надежда загина, когато "освобождението" дойде под формата на Нетаняху и Тръмп - двама лидери, чиито действия, особено противоречивите изказвания на Тръмп, не говорят за добри намерения към Иран.
Това потвърди най-старото твърдение на духовническия елит: че чуждите сили желаят зло на Иран. Затова честният отговор не е еднозначен. Моделът като източник на масова легитимност е приключил. Никоя война няма да върне доверието на градското мнозинство, а споменът за репресиите и икономическия срив няма да изчезне след няколко седмици бомбардировки.
Но оцеляването на идеологическите държави зависи по-малко от масовата популярност и повече от сплотеността на твърдото ядро от поддръжници. А това ядро беше укрепено, а не разбито. Ако конфронтацията продължи, Иран дори може да излезе от нея като по-консолидирана регионална сила - сценарий, който би бил изключително полезен за оцеляването на духовния елит.
Моята надежда, подчертавам надежда, а не прогноза, е страната да се отдръпне от войната, така че гражданското общество и недоволното мнозинство отново да получат пространство за вътрешна промяна. Това е единственият път към трайна промяна, който не минава през катастрофа. Но това ще отнеме време, а предвид войната, която не показва признаци да приключи, вероятно много време.
Кои са най-големите предизвикателства пред Иран - вътрешните социални промени, икономическият натиск, международната изолация или нещо друго?
Всички тези фактори са реални, но трябва да бъдат подредени правилно, защото не са равностойни. Икономическият срив е непосредственият спусък - именно той изкара хората на улицата. Международната изолация задълбочава кризата. Но фундаменталното предизвикателство е по-дълбоко и то е сривът на легитимността.
Правителство, което е загубило доверието на своите граждани, особено на младите поколения, е загубило нещо, което никаква сила или пари не могат да заменят. Икономиките могат да се възстановят. Санкциите могат да бъдат отменени. Войните могат да приключат.
Но общественото съгласие, веднъж изгубено в такъв мащаб, почти никога не се връща при същите управляващи. Затова бих посочил разрива между поколенията и идеологическия разлом като най-дълбокото предизвикателство.
Ислямската република чрез собствените си действия създаде общество, което вече не вярва в основната идея, върху която е изградена държавата. Това не е криза, която една държава може просто да управлява и преодолее. Това е бавният и изтощителен край на един политически проект. А ние в момента наблюдаваме не дали този процес ще приключи, а по какъв начин ще приключи.
Добави ни в предпочитани източници в Google