Защо скоро може и да не ядем български дини
З а купувача динята започва от сергията. За производителя тя започва месеци по-рано – със семена, разсад, обработка на земята, напояване, гориво, торове, препарати и труд.
Месеци наред се влагат пари, без гаранция, че накрая продукцията ще бъде продадена. Понякога дините узряват, но остават на полето, защото предложената цена не покрива дори разхода за тяхното прибиране.
Това се случва и със семейство Петрови от Свиленград, което произвежда дини от 1992 г.
Началото поставя Илия Колев. По-късно в работата се включват дъщеря му Росица и съпругът ѝ Александър Петров, а през 2024 г. като регистриран земеделски стопанин започва да работи и синът им Христо.
Три поколения са свързани със земята. Четвърто обаче може и да няма.
След публикациите на Росица Петрова в социалните мрежи Vesti.bg се свърза със семейството. То предостави ексклузивно подробна информация за историята на стопанството, разходите, загубите, продажбите в София и причините вече сериозно да обсъжда отказ от производството на дини.
Началото – трактор от вторични суровини и пет декара
Историята започва още в средата на 80-те години. Илия взема стар трактор от военно поделение. Машината е разглобена и оставена за части.
Той обикаля пунктовете за вторични суровини, търси необходимите компоненти и успява сам да възстанови трактора.
В началото отглежда фъстъци, слънчоглед, царевица и зеленчуци. С дините започва през 1992 г. върху около пет декара.
Година по-късно взема заем от приятели, купува нов трактор и постепенно увеличава площите до 20–30 декара.
След това възстановява и стар булдозер, предназначен за скрап. По разказа на Росица голяма част от земите край Свиленград, Мезек и Сива река по това време пустеят или са превърнати в нерегламентирани сметища. Илия ги разчиства и подготвя за обработване.
„Баща ми винаги казва: не че не съм се наживял, а не съм се наработил“, споделя Росица.
Нейните първи спомени от работа на полето са от седемгодишна възраст. При по-мащабните дейности като сеитбата и беритбата помагат приятели и близки.
Земеделието за семейството не започва със субсидии или европейски програми. Започва с бракувана техника, взети назаем пари и земя, която първо трябва да бъде разчистена.
От 2001 г. Александър е част от семейния бизнес
Около 1999 г. семейството започва да пътува епизодично до борсата в София, когато в района няма купувачи или предложените цени са прекалено ниски.
Александър се включва в семейния бизнес през 2001 г. Първоначално помага, а от 2002 г. той и Росица са всяко лято на борсата.
По това време Росица е бременна, спи в камиона и продава дини. Стопанството вече трябва да издържа две семейства и площите постепенно се увеличават.
По-късно семейството купува по-голям камион и започва да засажда на няколко етапа, така че цялата продукция да не узрява наведнъж.
През последните около десет години площите с дини обичайно са над 100 декара. Пробвали са да достигнат и 200 декара, но установяват, че оптималният обем е около 130–150 декара.
Христо израства в оранжериите, на полето и на борсата. След като завършва, започва да помага активно, а през 2024 г. е регистриран като земеделски стопанин.
Тогава стопанството се разделя организационно от това на Илия, защото дейността вече трябва да осигурява доход за три семейства.
Христо обича работата и иска да я продължи, когато тя носи смислен резултат. Поредицата от тежки години обаче започва да го обезкуражава.
В стопанството няма строго разпределени длъжности. Всеки се включва там, където е необходим.
По-тежките дейности остават основно за мъжете, но помагат двете баби, сестрата на Росица и нейният приятел.
Документацията се поддържа предимно от мъжете, а Росица и майка ѝ следят разходите и водят калкулациите.
Александър и Христо обработват около 400 декара пшеница, 150 декара слънчоглед и 140 декара дини. Илия отглежда още 350 декара пшеница, 150 декара слънчоглед и 30 декара дини.
Така семейството се грижи общо за 170 декара дини. Пшеницата и слънчогледът са част от диверсификацията, но основната дейност остава бостанът.
Инвестират почти цяла година, печелят два месеца
Подготовката започва в началото на февруари и продължава до края на ноември или декември.
В този период почти няма празници и почивни дни. В най-активните месеци се работи по 14–16 часа дневно, а понякога и повече.
Когато земята е прекалено мокра, обработката може да се извършва през нощта – след като почвата замръзне достатъчно, за да може техниката да влезе в полето.
„Реално инвестираме целогодишно, а печелим два месеца“, казва Росица.
Голяма част от дейностите са механизирани и се извършват със собствена техника. Това намалява разходите за външни услуги, но не премахва нуждата от работници.
Само беритбата струва около 4 евроцента за килограм.
При добри условия добивът може да достигне около 5 тона от декар. Когато се включат по-късните насаждения, които често се обират само веднъж, средният резултат по-често е около 3 тона от декар.
Производството на дини в страната е наполовина по-ниско
Трудната ситуация не засяга само едно стопанство.
По оперативни данни на Министерството на земеделието към 23 юли произведеното количество дини в страната е с 54,7% по-малко спрямо същия момент на предходната година.
Засадените площи намаляват с 12,1%, реколтираните – с 45,4%, а отчетеният среден добив е със 17% по-нисък.
Данните са оперативни и не са окончателна статистика за кампанията, но показват значително по-бавна и по-слаба реколта.
По калкулацията на семейство Петрови пълният производствен разход е около 500 евро на декар.
За 140-те декара, обработвани от Александър и Христо, това означава приблизително 70 000 евро.
Семейството предоставя пред Vesti и разбивка на основните направени до момента разходи:
капково напояване – около 1540 евро;
торове и препарати – около 14 000 евро;
електроенергия за поливане до момента – около 1000 евро.
Сборът на конкретно посочените пера е 48 150 евро.
Това не е крайната сметка. Очакват се още около 600 евро за електроенергия, а предстоят разходи за беритба, товарене и реализация.
По общата калкулация на семейството вложеното до момента надхвърля 60 000 евро, а пълният производствен разход се очаква да достигне около 70 000 евро.
Разликата идва от дейности и плащания, които не са отделени като самостоятелни пера в първоначалната разбивка.
Отделно стопанството плаща данъци и осигуровки. Данъкът върху дохода от предходната година обаче не е включен в себестойността на сегашната реколта.
Субсидиите са под една шеста от разходите
За площите с дини семейство Петрови получава подпомагане от около 10 000 евро, като Росица уточнява, че реалната сума е малко по-ниска.
Спрямо производствен разход от около 70 000 евро това е под една шеста от вложението.
Това е сметка за конкретното стопанство, а не общо правило за всички производители. Размерът на подпомагането зависи от площите, схемите и изпълнението на съответните условия.
„Не искаме държавата да ни помага да забогатяваме“, казва Росица.
Семейството произвежда дини от 1992 г. – много преди България да стане член на Европейския съюз и преди сегашния модел на директни плащания.
Тяхното искане е държавата да осигури ясни и еднакви правила по цялата търговска верига.
Под 30 евроцента сметката според тях не излиза
При обичаен добив семейство Петрови изчислява себестойност от около 15–18 евроцента за килограм.
При много добра реколта тя може да спадне до 12–13 евроцента, защото част от разходите се разпределят върху по-голямо количество.
За да бъдат покрити вложенията и да остане доход за производителя, Росица смята, че цената не трябва да пада под 30 евроцента за килограм.
Това не е официален минимален праг, а оценка на семейството въз основа на неговите разходи, добиви и рискове.
„В противен случай е по-добре всички да си намерим работа, без да имаме тези тревоги“, казва тя.
Средната цена на едро е 38 евроцента, но на полето предлагат 8
Средната цена на едро на дините към 29 юли е около 38 евроцента за килограм, показва дневната справка на Държавната комисия по стоковите борси и тържищата. Това е средна стойност от наблюдаваните тържища, а не цената, която получава всеки производител директно на полето.
На Илия предлагат 8 евроцента за килограм.
Само беритбата струва около 4 евроцента, преди да бъдат отчетени семената, обработката, водата, горивото, торовете и препаратите.
Той отказва офертата и казва, че при тази цена желаещите могат да влязат в бостана и сами да си наберат дини.
По спомените на Росица подобни години е имало и преди. Семейството не прибира продукцията, когато предложената цена не покрива дори беритбата.
Разликата е, че днес почти всички останали разходи са значително по-високи.
Настоящата кампания започва трудно още през пролетта.
По данни на семейство Петрови между 25 и 30% от засадените семена не поникват. Росица посочва фабричен дефект като причина и обяснява, че се налага да бъдат купени допълнителни количества.
Следва пожар в оранжерията на Илия, при който са унищожени около 6000 семки на стойност над 1000 евро.
После идва градушка, която продължава около половин час.
Семейството започва да възстановява насажденията, като особено голям е приносът на Христо.
Става дума за близо 70 реда, всеки със средна дължина около 400 метра – приблизително 28 километра насаждения.
Росица ги нарича „28 километра любов“.
„Какво друго би могло да сътвори от една пълна разруха такъв цъфтеж, ако не любов. И много вяра“, пише тя.
Усилията дават резултат, но ранната реколта закъснява с около 20 дни. Семейството изпуска по-благоприятния момент на пазара.
От очаквани около 200 тона ранна продукция са реализирани приблизително 100 тона, и то при ниска цена. Останалите дини остават на полето.
Семейство Петрови продава постоянно на борсата в София от 2002 г.
Росица и Александър изграждат име с качеството на продукцията и с това, че сами подбират дините при беритбата. Берат само узрелите плодове, вместо да прибират цялото поле наведнъж.
Когато мястото им е преместено извън основната част на тържището, Александър сам циментира площта, върху която продават.
Доброто име обаче не премахва разходите.
Мястото струва около 1000 евро месечно. За двама работници са необходими приблизително 6000 евро месечно.
Тол таксите за един двупосочен курс са около 150 евро, а горивото – около 300 евро.
При 7–10 курса месечно и три месеца на борсата общият разход за реализацията в София е между 30 450 и 34 500 евро.
Това са средства над производствения разход на полето. Те се плащат, за да може семейството само да достигне до пазара и да търси по-добра цена.
През последните години семейство Петрови все по-трудно реализира цялата си продукция и в София.
Според наблюденията на Росица част от търговците търсят основно ниска доставна цена. Поевтиняването на борсата обаче невинаги достига до крайния клиент.
По нейни наблюдения на отделни пазари динята се предлага за 1,20 евро, 1,60 евро и дори 2 евро за килограм.
При тези нива една 10-килограмова диня струва между 12 и 20 евро. Според Росица това ограничава търсенето.
Тя смята за разумна разлика от около 30 евроцента между цената, на която търговецът купува, и тази, на която продава, стига началната цена да покрива разходите на производителя.
Когато търговецът се представя за производител
Росица дава пример от столичен пазар. По разказа ѝ човек, който преди години действително е произвеждал дини, вече купува продукция от други стопани, но продължава да се представя пред клиентите като производител. На съседна маса друг продавач открито работи като търговец.
Според наблюденията ѝ първият купува дините за около 10 евроцента и ги продава за приблизително 1,50 евро. Вторият купува от семейство Петрови за около 40 евроцента и продава за около 1,20 евро.
Според нея обаче повече клиенти избират човека, когото познават като производител, защото вярват, че купуват лично отгледана от него продукция.
Проблемът не е, че търговецът купува дини от друг стопанин. Проблем има, когато произходът или действителният производител се представят подвеждащо.
Вносът не е проблем, невярното представяне е
Росица твърди, че на част от пазарите вносни дини се представят като български.
Тя уточнява, че не разполага с документи за конкретни случаи. Наблюденията ѝ се основават на повече от две десетилетия работа на тържище. Затова това не може да бъде представено като доказано нарушение на конкретни продавачи, но поставя въпрос за контрола върху обявения произход.
Проблемът не е самият внос. Чуждата продукция е законна част от пазара.Проблем има, когато диня от друга държава се предлага като българска или като собствено производство.
Плодове, предназначени за дълъг транспорт, могат да бъдат откъснати по-рано, за да издържат пътуването. Динята обаче не натрупва допълнително захарност, след като бъде отделена от растението.Това не означава, че всяка вносна диня е некачествена. Значение имат сортът, условията и моментът на беритба. Но плод, откъснат преди пълна зрялост, не може впоследствие напълно да навакса сладостта, която би натрупал на корена.
Какъв контрол искат производителите
Семейство Петрови продава на официално тържище и отчита продажбите си.
Росица смята, че различните режими при продажбата на собствена непреработена продукция на открити места затрудняват проследяването на част от търговията.
Семейството не настоява производителите да бъдат проверявани по-малко. По думите й те преминават през проверки понякога по два пъти годишно и досега не са установявани нарушения. Искането им е контролът да обхваща и останалата част от веригата – заявените площи, действително произведените количества, продаваната стока и обявения пред клиента произход.
„Ние сме за проверките, но ни се струва, че не се проверява там, където наистина е нужно“, казва Росица.
Кооперирането е нужно, но не и при сегашния модел
Като възможен изход за малките производители често се посочва обединяването им, така че заедно да договарят количества, транспорт, реализация и цени.
Росица подкрепя идеята за коопериране. Според нея общите действия могат да дадат на земеделските стопани по-силна позиция на пазара и да им помогнат по-лесно да достигат до търговци и крайни клиенти.
Критиката ѝ не е към самото обединяване, а към условията, при които то се предлага в България в момента. По думите ѝ липсва достатъчно ясен и практически приложим модел, подобен на работещите механизми в други държави.
При сегашната рамка производителите трябва сами да създадат структура, да поемат нейната администрация, разходи и отговорности, без това автоматично да им осигурява пазар или по-добри условия за продажба.
Затова според Росица държавата не трябва просто да призовава стопаните да се обединяват, а да изгради работещ механизъм, който реално улеснява сдружаването, общата реализация на продукцията и договарянето с търговците.
Тя предупреждава и за друг проблем – докато се обсъждат бъдещи форми на коопериране, все повече земеделски производители се отказват. Ако този процес продължи със същите темпове, скоро може да няма достатъчно действащи стопани, които изобщо да се обединят.
Или, казано с нейните думи: „Няма да има хора.“
Христо се включва активно в семейното производство и е регистриран като земеделски стопанин през 2024г. Това би трябвало да бъде добра новина – млад човек поема знанията и работата на предишните поколения. Само две години по-късно обаче семейство Петрови вече обсъжда дали да не се откаже от дините. Причината не е само една градушка, един пожар или една ниска оферта.
Семейството е преминавало през тежки години и преди. Оставяло е продукция на полето, губило е стока, започвало е отначало и е увеличавало площите, за да компенсира ниските цени.
Това, което ги обезкуражава сега, е натрупването – растящи разходи, трудна реализация, слаб контрол върху произхода, административна тежест и пазар, в който ниската цена за производителя не означава ниска цена за потребителя.
„Обичаме работата на полето. Процесът е динамичен и интересен. То е като да гледаш как расте дете, как се развива и как става завършен, смислен човек“, казва Росица.
За семейство Петрови динята не е просто стока. Тя е възстановеният трактор на Илия, нощите в камиона на бременната Росица, плацът, който Александър сам циментира, и 28-те километра насаждения, които Христо помага да бъдат спасени след градушката.
„Става все по-тясно, задушаваме се от всички неуредици и несправедливости. Дори трудностите по пътя не ни събарят толкова духом, колкото това. И сме на път да се откажем“, казва тя.
Да оставиш това, което винаги си правил, е трудно. Но когато произведената диня не покрива дори разхода за прибирането си, любовта към земята все по-трудно е достатъчна.
„Не искаме толкова много – просто нормални условия като в нормална страна. Уж се броим за такава. Ама дали?“