Стефан Цанев на 90 - поетът, който никога не стана удобен
Забраняван и преследван, остана верен на думите, театъра и Доротея
Девет десетилетия живот, в който нито една власт не успява да го направи удобен - на 7 август поетът, драматургът и общественик Стефан Цанев навършва 90 години.
Едва ли има друг съвременен български писател, който да е преминал през толкова забрани, нападки и разочарования и въпреки това да е запазил думите си остри. Големият писател е във възрастта, от която човек може да погледне назад със спокойствието на равносметката. Само че спокойствието никога не е било неговата естествена стихия.
Руган при социализма, възхваляван и отричан при демокрацията, уволняван, прогонван от София, наричан "предател" и заплашван със смърт, Цанев преминава през няколко епохи, без да стане придворен автор на нито една от тях.
"Едва ли има друг съвременен писател, който така дълбоко да е навлязъл в нашия живот. За мен той отдавна се е превърнал в същинска антена на века", казва за него издателката Божана Апостолова. И го описва като човек, надвесен над белия лист, който непрестанно "пише, пише, пише".
Самият Цанев отказва да превръща труда си в мъченичество.
"Никога не твърдя, че писането и създаването на изкуство е трудно нещо. За мен е невероятно удоволствие и, нека да призная, че се забавлявам", казва той. А за внушителните томове, събрали написаното през десетилетията, пресмята с усмивка, че при 60 години работа се падат едва по около сто страници годишно.
Поетът, който не послуша съвета да копае само един кладенец
Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. в Русе. Завършва журналистика в Софийския университет, а след това - драматургия в Московския киноинститут. Създава поезия, пиеси, есета, публицистика, проза, сценарии и произведения за деца.
Още като млад пренебрегва съвета на поета Андрей Германов, че ако иска да стигне дълбоко, трябва да "копае само един кладенец"". Цанев избира обратното - навлиза в почти всички литературни жанрове и с известна самоирония нарича себе си енциклопедист.
Журналистиката го научава да бъде конкретен и да не остава безразличен към случващото се. Театърът му дава възможност да превърне историята в съвременен спор, а поезията остава неговият най-пряк начин да говори за страха, свободата, компромиса и човешкото достойнство.
"Журналистиката те прави злободневен, конкретен, може би това пречи на високата поезия, но не ти позволява да си безразличен към проблемите на съвремието", обяснява Цанев.
Посрещат го на нож още с първата поема
Още първата му поема "Градът на слънцето", излязла през 1959 г., предизвиква гнева на тогавашната литературна критика. Творбата е написана в Кърджали, където младият автор работи като кореспондент на вестник "Народна младеж".
Обвиняват го в песимизъм, изопачаване на действителността и липса на вяра в светлото бъдеще. Допълнително подозрение буди фактът, че поемата е прочетена по радио "Свободна Европа".
"Така имах редкия шанс в началото на кариерата си да бъда посрещнат на нож", ще каже по-късно писателят.
Това се оказва само началото. Поемата му за Съветския съюз "А вам какое дело?" е свалена от страниците на списание "Септември" в края на 1967 г. Разпространява се чрез магнетофонни записи, а авторът е привикван за обяснения в Държавна сигурност.
След събитията в Чехословакия през 1968 г. от печат е свалена стихосбирката му "Парапети". Налагат му забрана да публикува стихове, която продължава до 1976 г. - осем години в периода, който самият той определя като най-силния за един поет.
"Не ми беше леко", признава Цанев без излишен драматизъм.
По-страшна от цензурата е автоцензурата
Той никога не представя личната си съдба като изключение. Напомня, че забраняването е било обща практика, защото всяко произведение е оценявано през идеологическа лупа. Парадоксално, забраните понякога действали и като знак, че авторът е засегнал нещо истинско.
"Забраната беше индикация, че си направил нещо добро", казва Цанев. Но веднага посочва по-опасния противник: "По-страшен беше страхът, автоцензурата - тя скопяваше таланта".
Според него проблемът не изчезва с края на официалната цензура. Забраните може да са отпаднали, но остават съображенията - лични, политически, кариерни и финансови. А всяко прекалено съобразяване, убеден е той, е пагубно за поета.
През 1969 г. написва "Процесът против богомилите" като реакция срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. За Цанев разгромът на Пражката пролет унищожава последната надежда, че комунизмът може да придобие човешко лице.
"Приех смирено съдбата на еретик - с всичките последствия, лоши и хубави", казва писателят. Именно тази пиеса, по собственото му признание, предопределя и живота му.
Спектакълът, който доведе до уволнение и изгнание
Един от най-тежките сблъсъци с властта идва през 80-те години с мюзикъла "Любовни булеварди" по музика на Петър Ступел. Интересът към постановката в Театър "София" е толкова голям, че сградата е обградена от конна милиция.
Посланието е, че най-страшният враг е робът, който всеки носи в себе си. Ако човек не победи собствения си страх и подчинение, държавата ще остане робска, независимо какво знаме се вее над нея.
Идеологическите пазители разчитат спектакъла като призив за бунт. Тодор Живков лично се намесва и постановката е забранена. Стефан Цанев е уволнен и принуден да напусне София.
Изпратен е в Пловдив, където остава седем години. Наказанието обаче се превръща в един от най-силните творчески периоди в живота му. Там създава "Последната нощ на Сократ", "Тайната вечеря на Дякона Левски", "Другата смърт на Жана д'Арк" и някои от най-известните си произведения.
Така властта, която се опитва да заглуши писателя, неволно му осигурява уединението, в което той написва едни от най-важните си текстове.
Десет сценария, спрени преди камерата
Цанев завършва киноинститута в Москва, но киното остава една от големите му несбъднати територии. Написва десет авторски сценария за игрални филми и нито един от тях не получава разрешение да бъде заснет в момента на създаването си.
"Може и да са били лоши, не знам. След като не разрешиха и десетия, се отказах от киното завинаги", разказва той.
Именно десетият сценарий - "Духът на баща ми", написан през 1978–1979 г., е открит от режисьора Дочо Боджаков и заснет две десетилетия по-късно. "Другите така си умряха", обобщава Цанев.
Сред любопитните страници от биографията му е работата по "Бягаща по вълните" с руския бард и дисидент Александър Галич. Двамата пишат сценария през 1966 г. край Москва, като Цанев ходи при него нелегално, защото като чужденец няма право да напуска определената му зона.
Неудобен и след настъпването на демокрацията
Падането на режима не превръща Стефан Цанев в удобен автор. Той не заменя една вярност с друга и не приема демокрацията като индулгенция за новата власт.
През януари 1996 г. прочита по БНТ своето "Възвание към нацията" срещу цензурата при управлението на Жан Виденов. Следват памфлетите "Жан, иди си с мир" и "Комунисти, идете си с мир". В отговор е обвинен, че участва в заговор срещу законната власт.
Когато СДС поема управлението, Цанев отново не мълчи. Публично критикува Иван Костов и начина, по който новите управляващи говорят и действат. Тогава срещу него са използвани извадени от контекста стихове, за да бъде представен като човек, възхвалявал чекистите.
Манипулацията е особено болезнена, защото стихотворението всъщност говори за "чекиста" вътре в човека - за страха и злото, които всеки трябва да победи. Това е една от трайните теми в цялото творчество на Цанев: свободата не е само политическо състояние, а лична отговорност.
През 2004 г. той пише памфлета "Срам ме е, че се установява диктатура на прокуратурата". В него говори за разграбването на държавата, убитата вяра в демокрацията, страданието на болните и общественото примирение. И задава въпрос, който звучи актуално и години по-късно: "Граждани, спите ли?".
Стефан Цанев никога не разглежда историята като подредена редица от дати и владетели. За него тя е спор с настоящето. Именно така са написани и четирите тома на "Български хроники" - мащабен разказ за възходите, предателствата, героите и заблудите на България. Цанев ги твори цели пет години.
Героите му - Левски, Ботев, Сократ, Жана д'Арк, богомилите - не са застинали паметници. Те са поставени в ситуации на морален избор. Чрез тях писателят пита не само какво се е случило, а как бихме постъпили ние, ако се окажем пред същия избор.
Неговите пиеси са играни в различни страни, а творбите му са превеждани на европейски езици, както и на китайски, монголски, арабски и иврит. Евгений Евтушенко го определя като "голям световен поет и чиста детска душа", а веднъж му казва направо: "Ти си гений".
Цанев приема подобни оценки с присъщата си ирония. На въпроса дали с написаното си е осигурил безсмъртие в българската история, отговаря: "Все още не съм оглупял, че да си задавам такива въпроси".
"Театърът е моята държава", казва той
Повече от половин век от живота на Стефан Цанев преминава в театъра. Работи в Сатиричния театър, Театър 199, Театъра на окръзите, театър "София", Пловдивския театър и Театъра на армията.
"Аз нямам партия, нито писателски съюз, който да застане зад мен", казва Цанев. Истинската му принадлежност е друга: "Театърът е моята държава, моят свят, моята вселена."
Стефан Цанев е носител на редица отличия, сред които наградата за поезия "Пеньо Пенев", националната награда за детска литература "Петко Рачов Славейков", наградите "Иван Вазов" и "Христо Г. Данов", както и орден "Стара планина" - първа степен. Но най-точната оценка за него едва ли се намира в списъка с награди. Тя е в последователността, с която през различни епохи отказва да приеме лъжата само защото е официална, а беззаконието - защото е извършено от "правилните" хора.
Цанев никога не е бил безгрешен и не се представя като такъв. От висотата на годините говори откровено за своите заблуди, надежди и разочарования. Тъкмо тази готовност да подлага на съмнение и себе си отличава моралния глас от обикновения обвинител.
На 90 години той остава онзи еретик, който вярва, че поетът не е създаден, за да украсява властта, а за да нарушава удобната тишина. Неговото единствено оръжие винаги са били думите - срещу страха, демагогията, послушното единодушие и обществената амнезия.
А когато славеите пеят толкова силно, че заглушават истината, Стефан Цанев предпочита да чака един-единствен гарван. Защото красивата лъжа никога не го е привличала толкова, колкото страшната истина.
Любовта му с Доротея се превърна в пиеса
До Стефан Цанев повече от половин век е актрисата Доротея Тончева - неговата голяма любов, спътница и творчески съмишленик. Двамата се срещат в театъра, който писателят нарича "моята държава, моят свят, моята вселена", а една вечер той отива на гости при нея и, както обичат да разказват, "забравя да си тръгне". Остава и до днес. Любовта им преминава през забраните на неговите произведения, уволнението и принудителното напускане на София, през обществените битки и годините, в които името му ту е възхвалявано, ту заклеймявано. Доротея е до него и когато театрите играят пиесите му, и когато властта се опитва да ги свали от сцената.
Най-необикновеното обяснение в любов към нея Цанев прави не с бижу, а с пиеса. Специално за Доротея той написва театралната поема "Цигуларката на Бога", чието първоначално заглавие е "Възражения на възрастна дама срещу художника, който й рисува портрет". Текстът е замислен като подарък за нейния юбилей и като роля, която да я върне на сцената.
В спектакъла Доротея е възрастна цигуларка, която кани млад художник да нарисува портрета й. Докато той мълчи и рисува, тя разказва живота си - за славата и самотата, за младостта, старостта, изкуството и страха, че един ден Бог може да престане да слуша твоята музика. Зад историята на героинята прозира и общият живот на Доротея Тончева и Стефан Цанев.
На сцената й партнира младият актьор Петър Петров в ролята на безмълвния художник, а режисьор е Мартин Киселов. За да овладее огромния философски монолог, актрисата репетира месеци наред. Постановката се превръща и в телевизионен спектакъл на БНТ - още едно продължение на подаръка, който Цанев създава за нея.
"Цигуларката на Бога" е театрална изповед за връзката между двама души, които са споделили живота и сцената. Ако през годините Стефан Цанев е воювал с думите, тук той ги използва по друг начин - за да каже на жената до себе си онова, което трудно се побира в обикновено любовно признание.
Общият им семеен свят включва четирите дъщери, които двамата имат от браковете си - Ана, Ирина, Яна и Евгения. Те живеят в Рим, Лондон, Хелзинки и Москва. А любовта на Стефан и Доротея остава една от най-дългите и красиви истории в българския културен живот - започнала в театъра и превърната от самия него в пиеса.
Стефан Цанев: Старостта е свобода. (Тъжна.)
- Господин Цанев, на 90 години човек повече се изненадва от дължината на изминатия път или от бързината, с която е преминал?
- Коя възраст продължава да живее най-упорито във Вас – детето от Червена вода, младият поет, непокорният драматург или човекът, който вече гледа света от своята "небесна гледна точка"?
- Ако можехте да седнете срещу 30-годишния Стефан Цанев, за какво бихте му завидели и от какво бихте го предпазили?
- Има ли нещо, което човек разбира едва когато времето пред него стане по-малко от времето зад него?
- Кое Ви тежи повече днес - направеното напразно или онова, което не сте успели да направите?
- Страхува ли Ви старостта, или Ви дава свободата да казвате истината без остатък?
- Какво все още Ви кара да се събуждате с любопитство към следващия ден?
- В едно време на кратки послания, клипове и изкуствен интелект има ли още поетът власт над човешката душа?
- Кога думите се превръщат в литература - когато са красиви, когато са истинни или когато нараняват?
- Вие цял живот пазите словото. От кого трябва да го пазим днес - от властта, от пазара, от технологиите или от собственото ни безразличие?
- Коя дума според Вас е най-силно обезценена в днешна България - "свобода", "народ", "чест", "родина" или друга?
- Поезията утеха ли е, съпротива ли е, или начин човек да не полудее от действителността?
- След като преминахте през вековете на българската история, открихте ли порок, който неизменно се предава от поколение на поколение?
- Коя своя грешка българите повтарят с най-голямо постоянство?
- Ваши произведения са били спирани, а спектакли - забранявани. По какво днешната цензура се различава от някогашната?
- Българинът познава ли историята си, или предпочита удобните легенди за нея?
- Кое е по-опасно за един народ - да забрави миналото си или да започне да живее единствено в него?
- Кое е по-опасно за твореца - забраната от властта или доброволното мълчание в замяна на удобство?
- По-трудно ли е да останеш свободен при диктатура, която те заплашва, или при демокрация, която те изкушава?
- Властта променя ли човека, или само му дава възможност да покаже какъв винаги е бил?
- Кое липсва най-много на днешното общество - памет, обща цел, чувство за справедливост или срам?
- В едно от последните си интервюта определяте 24 май като събитието, което ни обединява като народ. Възможно ли е езикът и културата да удържат една държава, когато политиката я разделя?
- Защо българинът толкова лесно се възхищава на силния и толкова трудно защитава справедливия?
- Защото първото е лесно (и изгодно), а второто е трудно (и опасно).
- Виждате ли младо поколение, което може да прекъсне старите български пороци, или историята отново подготвя повторение?
- Ако имахте право да зададете само един въпрос на хората, които управляват България, какъв би бил той?
- На сцената историческите личности оживяват като хора със страхове, страсти и слабости. Кого е по-трудно да разберете - героя или предателя?
- Кое е по-страшно за една пиеса - да бъде забранена или да бъде посрещната с безразличие?
- Ако животът Ви беше театрална пиеса, в кое действие се намирате сега - във финала, в епилога или пред неочаквана нова сцена?
- Пред последната нова сцена - смъртта.
- Вие сте писали за самотата като за "малка, но свободна държава". Каква е цената на тази свобода?
- Как любовта се променя с възрастта - става ли по-тиха, по-мъдра или по-необходима?
- Кое е най-голямото щастие, което не може да бъде превърнато нито в стихотворение, нито в пиеса?
- Кое бихте предпочели - след сто години да помнят името Ви или да четат текстовете Ви, без да знаят почти нищо за човека зад тях?
- Как бихте искали млад читател да Ви открие - чрез стиховете, пиесите, "Мравки и богове" или "Български хроники"?