Бърнаутът не е проблем само на XXI век - какво ни разкрива Средновековието
Стресът и психическото изтощение не са нещо ново. Още през Средновековието те са били широко разпространени. А средновековната мъдрост за това как да се справяме с изтощението и днес звучи изненадващо актуално.
Според Йоан Касиан симптомите на това състояние почти не са се променили през вековете: постоянна умора, чувство за безнадеждност, силно желание човек да избяга от работата си и умствена замъгленост, описвана като "необяснимо объркване на ума". То кара хората да се чувстват безполезни и неспособни да действат, като единственото им желание е да потърсят утеха в съня, пише BBC.
Ако някога сте страдали от преумора, изтощение или депресия, вероятно ви са познати поне някои от тези чувства и може би смятате, че тези страдания са характерни единствено за напрежението на 21-ви век. Но Касиан е писал през 5-и век след Христа, а неговата целева аудитория не са били съвременните мениджъри, а ранните християни, които са били изтощени от духовните си усилия.
Могат ли подобни истории да ни помогнат да разберем по-добре съвременните ни състояния на изтощение и дори да предложат възможен път към тяхното преодоляване? Това е основната теза в новата книга на историка Питър Джоунс, която предлага увлекателен поглед към начина, по който "свещениците-терапевти" - термин, използван от самия Джоунс - са помагали на вярващите да излязат от периоди на духовна криза и страдание.
Изследването му показва колко често чувството на изтощение и вътрешна празнота се е появявало през вековете. Осъзнаването, че подобни преживявания не са ново явление, само по себе си може да донесе утеха на хората, които днес преминават през своята "тъмна нощ на душата".
"В Средновековието има толкова много мъдрост", казва Джоунс.
А в момент, когато все повече хора се обръщат към книги за "философия на начина на живот", вдъхновени от идеите на древните стоици, може би е дошло времето да погледнем и към средновековните ръкописи, които също крият отговори за човешката душа и трудните периоди в живота.
Джоунс бил вдъхновен да напише книгата след преживяна от самия него лична криза. По причини, които и днес му е трудно да обясни, той приел позицията на ръководител на катедрата по история в Университета в Тюмен, Сибир.
Условията се оказали изключително тежки - температурите били толкова ниски, че след едва 20 минути навън губел всякакво усещане в краката си. Към това се добавили трудностите с езика и силната липса на семейството му в Дъблин.
"Трябваше да правя изследвания, да подготвям лекциите си и просто да продължа с живота си", пише той. "Но не можех да се накарам да направя абсолютно нищо."
Днес може би свързваме думата мързел с умишлена леност или безделие, но средновековните автори са разпознавали емоционалната празнота, която стои в сърцевината на това състояние.
Когато обаче Джоунс започва да разработва нов курс за Седемте смъртни гряха, той започва да открива отражение на собственото си нещастие в средновековните разкази, които изучава.
"Виждаш, че те са преживели точно същите неща, които преживяваме и ние", казва той. "Чувствата винаги са били едни и същи, а хората са преживявали същите кризи."
Както обяснява Джоунс, седемте смъртни гряха не са описани пряко в Библията. Те са формулирани от ранни християнски мислители, сред които и Йоан Касиан, а по-късно систематизирани от папа Григорий Велики. Според Джоунс той ги възприемал като своеобразна карта на човешките душевни слабости.
Тази система, която имала за цел да "подрежда и обработва всички мисли", включвала седем основни човешки слабости: гордост, завист, гняв, леност, алчност, лакомия и похот.
Към XIII век се появяват редица популярни наръчници, които да насочват свещениците-терапевти как най-добре да помогнат на енориашите си да преодолеят тези проблеми по време на изповедта.
"Когато разгледате тези текстове, картината много напомня на съвременна терапия", казва Джоунс. "Вместо просто да поучават вярващите, духовниците насърчавали разговори, които били задълбочени, внимателни и насочени към истинските причини за вътрешното страдание. Те проникват под повърхността".
Именно леността най-точно описва чувствата, които Джоунс изпитва в Сибир. В днешно време често свързваме този грях с обикновения мързел или нежеланието за работа, но през Средновековието понятието е имало много по-дълбок смисъл. То описвало състояние на емоционално и духовно изтощение, познато като акедия.
Според Джоунс акедията се проявява като липса на любов, неспособност да се грижиш и душевна празнота. Това е състояние, при което нещата, които някога са носили радост и смисъл, внезапно губят значението си, а човек става безразличен към света около себе си.
Джоунс открива силен паралел със собственото си преживяване в текст от XIII век, известен като MS 306, съхраняван в "Тринити Колидж" в Дъблин. В него авторът описва акедията като усещане да "стоиш насред бурна река, изправен пред течение, което се пени и блъска краката ти, но без силата да направиш крачка напред" - чувство на застой и безсилие, което Джоунс познава добре от тежката си зима в Сибир.
Сходни преживявания личат и в творчеството на Архипоета - анонимен германски поет от XII век. В своите стихове той се оплаква от изтощителната работа като бюрократ, която възприема като лишена от смисъл. Това е усещане, познато на мнозина и днес. Според Джоунс поетът описва как човек отдава всичко от себе си, докато "гори свещта и от двата края".
Бернар от Клерво пък сравнява добрия живот с бягане по неравен терен.
"Всеки, който продължи достатъчно дълго, неизбежно ще се спъне или ще падне", посочва историкът.
Джоунс не е единственият изследовател, който открива прилики между средновековните духовни кризи и съвременния бърнаут. В книгата си "Изтощени" историчката и коуч за мениджъри Анна Катарина Шафнер също прави паралел между акедията, описвана от средновековните християни, и бърнаута.
Според нея един от най-характерните белези на това състояние е търсенето на бързи, но краткотрайни утехи - като емоционалното хранене или непрекъснатото разсейване, вместо занимания, които носят истински смисъл и удовлетворение.
"Това е класически порочен кръг. Хората, страдащи от акедия, все по-трудно намират сили за духовни занимания и размисъл, а начините, по които се опитват да възстановят енергията си, само задълбочават проблема", пише Шафнер. "В този смисъл те много приличат на съвременния човек - изтощен, но вместо да си почине истински, непрекъснато търси разсейване, което не му носи реално облекчение."
И така, какви са били решенията? Авторът на MS 306 предлага една любопитна библейска алюзия.
"Харесва ли ви или не, йевусейците живеят в границите ви", пише той. Йевусейците са древен народ, който според библейските разкази обитавал Йерусалим и останал там въпреки многократните опити да бъде прогонен. Според Джоунс именно затова те се превръщат в метафора за тежките чувства, които не могат да бъдат напълно изкоренени. Посланието е, че човек не винаги може да се освободи от тях, но може да се научи да ги приема и да живее с тях.
Подобна идея открива Джоунс и в трактата на Уилям Пералдус за добродетелите и пороците.
"Той ни напомня, че полето, обрасло с тръни, един ден ще даде плод."
Според Пералдус човек трябва да открие своята "силна планина" - нещо по-висше, което да му даде посока и сили, когато преминава през трудности.
"Имате нужда от подкрепата и силата на някого, когото обичате, или на нещо, което обичате, за да преминете през тежките моменти", казва Джоунс. "Ако вярвате в нещата, които имат значение за вас, в крайна сметка те ще се върнат при вас."
Джоунс признава, че без тежестта на оригиналните средновековни текстове тези идеи могат да звучат като обикновени житейски съвети. Но приликата им със съвременните психологически подходи е впечатляваща. Терапията на приемането и ангажираността например насърчава хората да приемат своите емоции, вместо да се опитват да ги премахнат, и да открият личните си ценности, за да живеят по-смислено. Към това добавете средновековните образи на трънливи полета и високи планини и ще получите послание, което удивително напомня на съветите на Пералдус отпреди 800 години.
Може би най-ценният урок от тези средновековни мислители е напомнянето, че човек трябва да бъде по-милостив към самия себе си - идея, която днес е една от основите на много терапевтични подходи.
Джоунс обръща внимание на писанията от XII век на Бернар от Клерво. Той сравнява добрия живот с бягане по неравен терен - колкото и добре да се движиш, рано или късно ще паднеш или ще се спънеш.
"Всички ние ще имаме моменти на пълна безцелност", казва Джоунс.
А може би най-голямата утеха е простото осъзнаване, че не сме сами в страданието си. Каквото и да преживяваме, хората преди нас са познавали същите страхове, съмнения и периоди на празнота. "Утешително е да усещаш компанията на хората от историята", казва Джоунс.