Германското досие на Тодор Живков
Рожденият ден на Тодор Живков на 7 септември е повод да се впуснем в изследване на неговото германско досие. То е част от разсекретените документи на Политическия архив на германското Министерство на външните работи и Ведомството на федералния канцлер.
Целият архив се състои от 8429 страници, разпределени в 21 архивни единици. Близо 566 от тях са посветени на сътрудничеството с Тодор Живков. Търсенето ни бе затруднено, тъй като в документите той е споменаван по име, като председател на държавния съвет, като S. (съкратено от Schiwkow), като Pras. (председател или президент) или "българския".
Интересното е, че в този архив Живков е една от ключовите фигура поради дългото си управление. Но е факт, че документите проследяват ситуацията в България от момента, когато на власт е Малкия Сталин – Вълко Червенков. Една от първите докладни за страната е от германското посолство в Атина. Дипломатите там попадат на любопитна статия и в докладната си от 19 октомври 1952 г. съобщават, че България се превъоръжава. Според нея страната е "под господстващото влияние на СССР, мерките за съветизация са довели до недоволството на работническите и селските маси, особено заради последната парична реформа". Изводът на немския дипломат е, че през 50-те Съветите все още не са постигнали трайни успехи в България. Като цяло документите на германското външно разузнаване са крайно лаконични и е очевидно, че не всички са разсекретени.
Тодор Живков попада в полезрението на Германия след Априлския пленум през 1956 г. Тогава Никита Хрушчов разкрива престъпленията на режима на Сталин и у нас Живков моментално яхва новата вълна, за да отстрани от власт Малкия Сталин – поддръжника на Бащата на народите - Вълко Червенков. За съжаление, разузнавателните документи от този период не са разсекретени, но от наличните се разбира, че с ходовете си Живков е приковал вниманието не само на германските разведки, а и на политиците.
Необходими са му няколко години, за да се впусне в голямата шахматна игра. Ситуацията в света е наситена с напрежение. Берлинската стена е издигната през 1961 г. През октомври Карибската криза приключва с хепиенд, след като седмици наред светът е на ръба на ядрен апокалипсис.
Целият този микс от събития по някакъв парадоксален начин отприщва процес на разведряване. Въпреки това в Западна Германия хората са притеснени, защото са на границата – точно там, където пада новата Желязна завеса.
Затова американският президент Джон Кенеди отива в Западен Берлин и обещава подкрепа с думите: "Аз съм берлинчанин". Фраза, с която дава знак, че зад ФРГ стои целият западен свят. Заедно с това в германското досие на Кенеди е отбелязано, че той се надява на постепенна промяна в съветската нагласа. Според него факторите, които ще докажат, че е прав, са атомната заплаха, икономическата тежест на въоръжаването, политическото разхлабване в сателитната зона, тоест Източна Европа, и конфликтът с Китай.
От архива става ясно, че Кенеди е убеден, че анализът му е точен и държи да продължи разговорите си със Съветите. В дебелото досие е подчертано, че освен това е решен да "укрепи ръката на Хрушчов срещу Пекин".
Дали Живков е знаел за това "затопляне", или Хрушчов го е информирал накъде духа вятърът, не е ясно, но точно тогава, през есента на 1963 г., българският лидер изпраща свой пратеник в Бон. В документите не е посочено името му, но той носи ясно послание от Първия. Текстът му е такъв, че в Западна Германия моментално разбират, че любимецът на Хрушчов е прозрял плановете на Белия дом: "Кенеди намисли да застрашава жизнените позиции на съюза или на съюзниците – посочва Живков. - Отдръпване на САЩ от Европа е немислимо, и на администрацията (на Белия дом – бел. ред.) е ясно, че това би било краят на сигурността и за самите САЩ." С други думи, Първия им казва, че Кенеди не им прави никаква услуга. Жестът му е продиктуван от нужда.
Бон веднага иска пряк диалог с Живков и изпраща свой доверен човек при него. Така през септември 1963 г. българският лидер се среща не с кого да е, а с един от най-влиятелните индустриалци в Европа по онова време – Бертолд Байц. От една страна, той е генерален пълномощник на концерна "Круп" и на практика управлява цялата империя на Алфрид Круп фон Болен. От друга, Байц е бил директор на петролна компания в окупираната по време на войната Полша. Спасява стотици евреи от депортация и години по-късно Израел ще признае огромните му заслуги. От трета страна, Бертолд Байц е неофициален пратеник на канцлера Конрад Аденауер – големият държавник често се възползва от услугите му, за да прави сондажи в Източна Европа – особено там, където той все още не може да отиде.
Именно затова в документите е запазена записка от разговора между Байц и Ролф Лар, който е държавен секретар в германското външно министерство между 1961 и 1969 г. Тоест вторият човек във ведомството. В тази дискусия индустриалецът подробно му предава същината на дискусията си с Живков. В разговора българският лидер подчертал, че има интерес от сключване на дългосрочен търговски договор с ФРГ. Нещо повече, предлага двете страни да си разменят търговски представителства и Западна Германия да предостави на България дългосрочни кредити. Байц отговорил, че ще докладва в Бон и очаква българското правителство да се свърже с федералното, за да уточнят детайлите.
Ходът на Живков е доста смел, тъй като през 1963 г. Западна Германия не поддържа дипломатически отношения с нито една източноевропейска страна. Причината е, че всички те признават само социалистическата държава ГДР.
Живков обаче не иска да загуби търговията и технологиите от Западна Германия и пуска в ход прочутата си правешка хитрост. В името на голямата цел той и обкръжението му подсказват на Байц едно възможно решение. В докладната на индустриалеца е отбелязано, че по време на срещите им българският лидер и министрите му са намекнали, че имат крайно отрицателно отношение към Валтер Улбрихт – първият секретар на ГДР, издигнал Берлинската стена преди 2 г.
Затова Байц обяснил в Бон, че ако немските политици засилят контактите с българите и с Източния блок, се създава "възможност отвращението към режима на Улбрихт да бъде засилено".
Вероятно Живков предварително е знаел, че Бон иска точно това да чуе, защото след този разговор ФРГ ще започне да изгражда нов тип отношения със соцстраните. Всъщност подсказаната от Живков линия "Разделяй и изолирай Източен Берлин", ще се превърне в дългосрочна червена нишка в немската политика и това личи в редица документи от архива.
Причината е, че ФРГ е твърдо решена да възстанови целостта на Германия и не пести средства. Веднага след разговорите с Живков, още през септември 1963 г. Западна Германия консултира идеята за затопляне на отношенията с Изтока с британския външен министър лорд Алек Дъглас – Хоум и с държавния секретар на Кенеди Дийн Ръск. Отговорът и на двамата е, че усилията на Бон да пробие икономически в Източна Европа изглеждат разумни. Така в името на тази цел ФРГ прави нещо нечувано в онази епоха – през следващите години започва да открива търговски представителства в соцстраните. За тяхно съжаление, на този процес скоро е сложена точка.
През ноември 1963 г. обаче Кенеди е убит, а няколко месеца по-късно властта в Кремъл се сменя Леонид Брежнев е изместил Никита Хрушчов и вдига мерника на отворения към Запада Живков. Вероятно съветските спецслужби са му докладвали за опитите на Живков да си осигури изгодни договори и финансиране от ФРГ и решава да го парира.
На форум в Полша той формулира новата съветска доктрина – социалистическите държави вече ще имат ограничен суверенитет. Благодарение на нея Живков е принуден да сключи договор с ГДР и да консултира предварително с Източен Берлин всеки свой ход с ФРГ. Разбира се, това изобщо не го отказва да продължи да опитва.
Смятат го за най-опитния лидер сред източноевропейските, ползват го за посредник, а той осребрява статута си само за 2 г. с 1 млрд. марки
Остро предупреждава US президента Форд: Една малка страна не може да бъде заобикаляна в дългосрочен план, иначе се получават помятания
През 1968 г. Бон следи с подчертан интерес посещението на Тодор Живков и 25-годишната му дъщеря Людмила в Анкара. Разбира се, там има "очи и уши", за които Живков очевидно е знаел. Президентът Джевдет Сунай и премиерът Сюлейман Демирел оказват невероятна чест на българския лидер и го посрещат последователно в Анкара и Истанбул. За тях той е изключително интересен, защото България граничи с членките на НАТО - Турция и Гърция, а самите те са в обтегнати отношения заради Кипър. Живков бързо схваща, че и там може да се възползва от ролята си на посредник, и от този момент той непрекъснато ще се хвали със своята "балканска политика".
Германското търговско представителство в София информира Бон за посещението, като не пропуска важни детайли: "Живков вероятно за първи път в живота си носеше смокинг, при това с модерна вратовръзка. С двете речи по време на тостовете се даде възможност на домакините да изучат новия му образ, както и разнообразния гардероб на придружаващата го дъщеря." След което в докладната е добавено, че българската политика на разведряване спрямо Турция върви успоредно със съветската.
"Но с посещението на Живков започна известно самостоятелно развитие, което отговаря на националните интереси на България и позволява да се очаква мирно развитие на Балканите...".
Германците споменават Людмила като човек, който придружава баща си, вероятно за да натрупа опит в политиката. Паралелно с това германски дипломат или разузнавач в Анкара научава нещо, което не би трябвало да знае, и изпраща до Бон в шифрована телеграма 237 с гриф "поверително". Според нея България не се е отказала от контактите си с ФРГ, но следи с тревога нарастващия стремеж на Западна Германия към въоръжаване и атомни оръжия.
"Въпреки нарастващото значение на германско-българската търговия и туристически обмен, към чието по-нататъшно засилване има голям интерес, България заради военизирането ни не може да се реши на пълна нормализация на отношенията си със Западна Германия", пише в документа. След което е допълнено: "Установяването на дипломатически отношения обаче от българска страна би било възможно в рамките на 24 часа, ако федералното правителство признае т.нар. ГДР по международното право."
Това е ключът, който ще пронизва отношенията между София и Бон през следващите повече от две десетилетия. На власт там вече е кабинетът на Вили Бранд, който за своята отворена политика към Източна Европа ще получи Нобелова награда. Именно затова за Бранд шифрограмата от Анкара е изключително ценна, защото съдържа не официалната позиция на Живков, а точните му думи.
Повече от ясно е, че хитрецът от Правец е бил убеден, че те ще стигнат до "немските уши" в Анкара. Стойността на шифрограмата става още по-висока заради следващото изречение: "Изказванията на Живков са оставили у турските участници в разговорите впечатлението, че българските опасения спрямо Германия са искрени. Премиерът Демирел се е опитал да ги обори, че българската позиция е в състояние да тласне Германия в известна изолация, което от българска гледна точка крие по-големи рискове...".
На този нов опит за затопляне на отношенията е сложен край пет месеца по-късно. Съветските танкове нахлуват в Прага. Брежнев настоява български части също да участват. В Албания, която се е съюзила с Китай срещу СССР, избухват протести срещу инвазията.
Това е поводът Тирана демонстративно да скъса Варшавския договор. Поради тази причина в Бон усилено обсъждат дали Москва няма да разположи войски и в София.
Причината е, че веднага след погрома в Прага на посещение в България пристига главнокомандващият Обединените въоръжени сили на Варшавския договор маршал Иван Якубовски. В Албания се надигат нови протести срещу евентуално разполагане на съветски военни части в България. Западните агенции AFP и UPI съобщават, че има реална опасност и че СССР ще разквартирува войските си всеки момент. В Гърция и Югославия са вцепенени от ужас. Логично медиите там обявяват, че "руснаците подготвят война на Балканите".
Дали за да избегне подобен развой или по друга причина, Политбюро и тайните служби стартират небивал лов на шпиони. За него германски дипломат съобщава на 15 октомври 1968 г., че в София са арестувани предполагаеми агенти на западни разузнавателни служби. Става дума за френския гражданин Алфред Фосколо, както и за двама българи – Петър Тодоров Бояджиев и Райна Николова Арашева, "на която се вменява, че е подпомагала Фосколо". Според германеца в пресата се съобщава, че Фосколо събирал секретна информация при годишните си посещения в България и я препращал на ръководителя на българската емигрантска организация в Париж. Тя била специализирана в подривна дейност и създадена от капиталистическите разузнавателни служби. След което немският дипломат добавя едно стряскащо изречение, което показва, че в мисията тук са били убедени, че тези процеси са скалъпени: "Както е обичайно при такива арести, едновременно беше иззет обширен арсенал с класическите доказателства за шпионска дейност, сред тях оръжия, компаси, записки за събирана информация и позиви за борба срещу народнодемократичната власт." Според автора на докладната тези арести са част от кампанията на ДС за сплашване на населението, което трябва да бъде предупредено да не контактува с чужденци. Впечатлението му е, че мерките са дали резултат, защото от известно време "българите станаха по-въздържани в общуването с чужденци". Въпреки това за Западна Германия Тодор Живков продължава да е "вечната Амбър" – човекът, който управлява вече 21 години. По-дълго от всеки друг лидер във Варшавския договор. Най-близо до него по стаж е Янош Кадар - от 1956 г., Брежнев е от 1964, а Хонекер от 1971 г.
В целия архив личи, че ФРГ разчита на неговия опит и контактите му с останалите соцвелможи. Там са наясно, че дори когато Живков мълчи, това има голямо значение – в превод за Бон това означава, че Москва не е съгласна с дадена позиция или няма да одобри определен ход. Същевременно българският лидер умело играе ролята на посредник между Изтока и Запада, като не пропуска да подчертава, че водеща роля в този процес има Западна Германия. Нещо, което безспорно ласкае елита на Бон. Именно затова в архива ясно личи, че до свалянето му от власт там го наричат с титлата "доайена". Прякор, който той не само умело използва, а и добре осребрява. По времето на канцлера Бранд той си осигурява в две поредни години кредити от по половин милиард марки под формата на немски машини и оборудване.
Разбира се, този фокус е възможен само благодарение на Вили Бранд – канцлера, който се застъпва за приятелство с Източна Европа. В името на това немският политик прави нещо нечувано. До днес витаят съмнения, че Бранд през цялото време е знаел, че личният му съветник е агент на Щази, но нарочно е създал тази ситуация, за да успокоява Източна Германия. И най-вече целия Източен блок и СССР, че ФРГ не крои подмолни планове срещу соцдържавите - че в политиката на Бон няма заден план. За нещастие на Бранд съветникът му Гийом е разкрит и кабинетът му пада от власт.
Става огромен скандал, но 1975 година е особена. Франко умира и едновременно с това започва дългото боледуване на Леонид Брежнев. Безспорен шанс Живков да поднови кроежите си със Запада и най-вече алъш-вериша.
Това е и годината, в която в Хелзинки 35 държави подписват Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Западът получава това, което иска – да се спазват човешките права, а Изтокът – следвоенните гаранции.
Именно в Хелзинки Живков за първи път се среща в кулоарите с новия федерален канцлер Хелмут Шмит и с неговия външен министър Ханс-Дитрих Геншер. Шмит е бивш министър на отбраната и на финансите, икономист по нагласа, той предпочита да говори с числа. Самият Геншер е роден в бившата ГДР, но успява да избяга през 1952 г. и през 1974 г. се издига до дипломат номер едно на ФРГ.
В документите е отбелязано, че докато е с двамата в кулоарите, Живков вижда, че покрай тях минава американският президент Форд. Спира го и му казва, че САЩ не бива да прескачат усилията на България.
"Една малка страна не може да бъде заобикаляна в дългосрочен план, иначе се получават помятания", предупреждава го Живков.
Германците така и не разбират какво има предвид той и в какъв контекст заплашва Джералд Форд. Макар да не е уточнено в архива, от последващите му разговори става очевидно, че вероятно има предвид идеята САЩ да разположат военна база в Кипър. Възможно е и Форд изобщо да не го е разбрал, тъй като в предизборен дебат с Роналд Рейгън той настоява, че Източна Европа не е под доминацията на СССР. Може да се допусне, съдейки от следващите документи, че тогава е обсъждано разполагането на американска военна база в Кипър.
Разбира се, подобна "смелост" като тази на Живков може да си позволи само политик, на когото Големият брат винаги му е зад гърба с ядрения си арсенал.