Актьорът Владимир Пенев: Добрите филми се правят от сърце и душа, а не по готови фестивални формули
Изкуственият интелект е леко плашещ – вече създават реклами с моя глас, без аз да съм участвал
– Г-н Пенев, доколко строг съдия е актьорът, когато застане от другата страна на екрана като председател на фестивално жури?
– Не за първи път съм председател на жури. Изпълнявал съм тази роля и на кинофестивала „Златната липа" в Стара Загора. Приемам подобна възможност преди всичко като привилегията да бъда любопитен и внимателен зрител, който има правото, но и отговорността да изрази своето мнение. В този случай не искам да гледам филмите единствено през професионалния поглед на актьора, който анализира изпълненията, режисурата или техническата страна на продукцията. Искам да ги гледам като обикновен зрител, който влиза в салона с надеждата да бъде развълнуван.
Темата на фестивала допълнително предполага такова отношение, защото става дума за любовни филми. А любовта е преживяване, което засяга всеки човек, независимо от неговата професия, възраст, произход или култура. Затова ще очаквам филмите да достигнат до мен не само интелектуално, но и емоционално.
– Какво търсите най-напред в един филм, за да ви спечели – актьорската игра, режисьорския прочит или онази трудно уловима кинематографична магия?
– Киното е комплексно изкуство и трудно може да се посочи само един елемент, който трябва да доминира. Филмите, които харесвам, както и онези, които са останали в историята като световна класика, обикновено представляват хармонично съчетание между добра драматургия, сериозна литературна основа, убедителна режисура и точно подбрани актьори.
Ако един от тези компоненти започне прекалено силно да изпъква за сметка на останалите, често се нарушава цялостта. Може да има великолепна актьорска игра, но ако сценарият е слаб, тя трудно би могла да спаси филма. Същото важи и за впечатляващата режисура, когато зад нея няма истинска история. Добрият филм се появява тогава, когато всички участници работят в една посока и нито един от тях не демонстрира самоцелно себе си. Именно тогава възниква онази кинематографична магия, за която говорите – тя не се създава от един човек, а е резултат от общото усилие.
– В журито на „Любовта е лудост" сте заедно с Ана Пападополу, Жана Яковлева и Станислав Тодоров-Роги. Всеки от вас носи различен професионален и художествен поглед. Лесно ли се стига до съгласие, когато трябва да бъдат взети трудни решения за наградите?
– Познаваме се отдавна и сме приятели, затова не очаквам между нас да възникнат непреодолими различия. Разбира се, вероятно ще имаме различни предпочитания и това е напълно естествено. Смисълът на журито е именно в срещата на различни гледни точки. Ако всички мислехме по един и същи начин, разговорът би бил доста безинтересен.
Важното е различията да бъдат аргументирани и всеки да бъде готов да чуе другия. Понякога един човек може да забележи във филма нещо, което останалите са пропуснали, и това да промени целия разговор. Все пак сме жури на кинофестивал, не съставяме държавния бюджет, за да спорим до пълно изтощение. (Смее се.)
– След като споменахте държавния бюджет – достатъчно ли са средствата, които България отделя за култура?
– Парите за култура почти никога не са достатъчни. Ако направим сравнение с останалите държави от Европейския съюз и видим какъв процент от брутния си вътрешен продукт отделят те за култура, ще установим, че България не се намира в особено добра позиция. Но проблемът не е само в конкретния размер на средствата. Още по-съществено е отношението на управляващите към културата, което много често е високомерно и пренебрежително.
Културата обикновено се възприема като нещо допълнително, като разход, който може да бъде отложен, намален или пренебрегнат. Тя обаче не е украшение към обществото. Културата изгражда неговата памет, езика му, способността му да мисли и да разбира света. Ако системно я подценяваме, последствията не се виждат веднага, но след години се оказват изключително тежки.
Творците непрекъснато трябва да се борят и да доказват, че са важни и че трудът им има обществено значение. Тази постоянна необходимост да убеждаваш някого в очевидното отнема голяма част от енергията, която би трябвало да бъде насочена към създаването на изкуство. Каквото и да си говорим, това продължава да бъде реалната ситуация в България.
– Фестивалът носи заглавието „Любовта е лудост". Коя е най-голямата „лудост", която киното може да си позволи, когато разказва за любовта?
– За мен е прекрасно, че фестивалът носи името на първия български филм, посветен изцяло на любовта. Самото заглавие съдържа много вярно наблюдение – любовта действително може да ни изведе отвъд разума, правилата и предварително начертаните граници.
Хубаво е да съществуват фестивали, които са посветени на определен жанр или тема – любовно кино, фантастика, криминални филми, екшън. Подобна селекция позволява една и съща човешка тема да бъде разгледана през различни култури и художествени езици.
Когато гледаме любовни истории, създадени в различни точки на света, разбираме колко сходни сме всъщност. Няма голямо значение дали историята е разказана в Иран, Куба, Аржентина или Северна Корея. Обичаите, обществените норми и начинът на живот може да са различни, но чувствата остават разпознаваеми. Киноезикът е универсален именно защото преминава през културните граници и стига до нещо дълбоко човешко. В сърцата си хората изпитваме едни и същи чувства, макар да ги изразяваме по различен начин.
– Промени ли се начинът, по който съвременното кино разказва за любовта? Последният кинохит „Одисей" например предизвика бурни реакции към сценария, актьорския състав и режисурата.
– Мисля, че „Одисей" беше преди всичко великолепно замислен маркетингов ход на продуцентите. Те успяха да предизвикат огромно любопитство и очевидно си гарантираха сериозен зрителски интерес. Художествените качества на филма обаче могат да бъдат предмет на спор и това не е мнение само на тесен кръг познавачи.
Що се отнася до начина, по който киното разказва за любовта, не мисля, че в същността си той се е променил толкова драстично. Вълнуващи филми се създават от самото начало на киното. Можем да се върнем към нямото кино, заснето преди повече от век, и да открием истории, които и днес ни докосват. Те са създадени с различни технически средства, но човешкото преживяване в тях остава разбираемо и съвременно.
Разбира се, всяко поколение има свой език, собствен ритъм и различна чувствителност. Технологиите променят изображението, монтажа и начина, по който се разпространяват филмите. Но големите теми – любовта, раздялата, самотата, ревността, жертвата – не се променят. Всяко поколение просто ги разказва от своята гледна точка и в това няма нищо лошо.
– Има ли формула за добър романтичен или драматичен филм, която да не звучи като клише?
– Ако съществуваше сигурна формула, вероятно отдавна щяхме да сме спечелили поне един „Оскар". Истината е, че не може механично да се съберат няколко компонента и да се получи стойностен филм. Необходими са добър сценарий, режисура, актьори, операторска работа, музика, но и нещо много по-трудно определимо – личната необходимост тази история да бъде разказана.
От режисьорска и авторска гледна точка трябва да присъства личното отношение. Не бива сляпо да се следва конюнктурата или да се създават филми с предварителната сметка какво би се харесало на определено фестивално жури. Когато една продукция е конструирана единствено така, че да отговори на очакванията на хората, от които зависи класирането ѝ, това обикновено се усеща.
За мен добрите филми са създадени от сърце и душа. Техните автори не мислят единствено за крайния резултат, наградите и фестивалния живот, а се опитват да общуват с хората, които ще ги гледат. Разказват за проблеми, които действително ги вълнуват, а не за теми, избрани само защото в момента са актуални.
Бил съм председател и член на комисии към Националния филмов център, когато се разглеждат сценарии за финансиране. От този опит мога да кажа, че сравнително малък процент от проектите са написани с истинска вътрешна необходимост. Това са текстовете, в които усещаш, че авторът не просто е конструирал история, а има какво да каже. За съжаление, по-голямата част възпроизвеждат очаквани теми и познати клишета. А изкуството започва точно там, където човек престава да повтаря безопасното и рискува да бъде искрен.
– Участвате в много спектакли от репертоара на Народния театър – „Бащата", „Синът", „Орфей", „Народът на Вазов" и други. Как се преминава психологически между толкова различни светове в рамките на една седмица?
– Понякога е уморително, но това е спецификата на репертоарния театър, в който работим в България. Един актьор може да участва в спектакъл, който остава на сцената десет, петнадесет, а понякога и повече от двадесет години. В рамките на няколко последователни вечери може да играе напълно различни роли, създадени в различни периоди от живота му и с различни режисьори.
В много държави театърът работи предимно на проектен принцип – репетира се определено заглавие, след което то се играе всяка вечер в продължение на месец или два и приключва. И двата модела имат своите предимства и недостатъци. Проектният принцип дава възможност да се концентрираш изцяло върху една роля и един художествен свят. Репертоарният театър, от своя страна, изисква постоянна готовност да се връщаш към различни персонажи.
Това поддържа актьора във форма, но крие и определена опасност. Когато непрекъснато мислиш за следващия спектакъл или следващия проект, невинаги имаш време да разбереш докъде си стигнал в собственото си развитие. Необходимо е да намираш начин да запазиш живо любопитството към ролята, независимо колко пъти си я изиграл. Иначе представлението лесно може да се превърне в повторение на вече постигнатото.
– „Поетите" е формат, с който заедно с ваши колеги пълните театри и големи зали. Очаквахте ли българската поезия да предизвика толкова силен интерес?
– В началото не очаквах подобна реакция. Пълните зали обаче показаха, че младите хора продължават да се вълнуват от поезия. Това е много важно доказателство, че поколението им не е загубено.
Сигурно младите хора днес имат своите дефицити, но отговорността за тях не е единствено тяхна. В голяма степен сме виновни ние, по-възрастните, защото в определен момент сякаш вдигнахме ръце и ги оставихме да бъдат облъчвани предимно от масовата култура. Не можем след това високомерно да ги обвиняваме, че не проявяват интерес към неща, които самите ние не сме им предложили по подходящ начин.
Оказа се, че има много млади хора, които изпитват истинска потребност от българска поезия. Ние им я предлагаме без разкрасяване, без излишни фойерверки и без опити да я превръщаме в зрелищно развлечение. Стремим се да предадем чистата емоция на стиховете и силата на думите.
Поезията е най-висшата и концентрирана форма на литературата. В няколко реда тя може да побере цял човешки живот, любов, загуба, памет или надежда. Ако съществува глад за подобно преживяване, наша отговорност е да продължим да го предлагаме. „Поетите" вече не е просто артистичен или социален експеримент. Това е явление, което показва, че стойностната култура може да намери своята публика. И това е нещо, с което всички можем да се гордеем.
– Сред най-емблематичните ви екранни роли остава комисар Попов в „Под прикритие". Сега отново се връщате към този герой. Какво е различното в него днес?
– Нямам особен сантимент към този образ. Не ми беше трудно да се разделя с комисар Попов преди десет години, а и сега не се върнах към него с някаква романтична представа за миналото. Подходих делово и професионално, както към всяка друга роля.
Разбира се, времето е минало и това неизбежно се отразява и върху човека, и върху персонажа. Не можеш просто да повториш онова, което си направил преди десет години. Връщането към познат образ е интересно именно защото ти дава възможност да видиш какво се е променило – както в героя, така и в самия теб.
Надявам се новото продължение да има успеха, който сериалът постигна досега. „Под прикритие" се превърна във важна продукция за българската телевизия и създаде силна връзка с публиката. Тази връзка носи едновременно удовлетворение и отговорност.
– Случва ли се хората да ви питат как комисар Попов би реагирал на днешните престъпления?
– Да, случва се, но винаги ми е било забавно, когато актьорът бъде отъждествяван с професията на своя герой. През годините съм играл хора с различни професии – бил съм лекар, полицай и какво ли още не. Това, че един образ изглежда убедителен на екрана, не означава, че актьорът действително разбира от медицина или полицейска работа.
Нашата задача е да създадем илюзията за достоверност. Зад нея обаче стоят консултанти и професионалисти, които познават съответната област. Аз мога да изиграя лекар, но не бих започнал да давам медицински съвети. Същото е и с комисар Попов – той може да изглежда убедително като полицай, но аз не бих се наел да коментирам професионално действията на органите на реда.
Приятно ми е обаче, че ролята е останала толкова силно в съзнанието на хората. И до днес ме спират по улицата с думите: „Как сте, инспектор Попов?". Това означава, че образът е имал живот отвъд самия сериал.
– Видяхме ви и в телевизионния сериал „Мамник", а в продължението на аудиосериала „Лехуса" отново сте гласът на фентъзи хорър поредицата на Васил Попов. Несъмнено имате голям принос за въздействието и успеха на историята.
– Благодаря за тези думи. В „Мамник" имах възможност да изиграя великолепен образ, а в аудиопоредицата участвам с голямо удоволствие. Работата само с глас е различна от присъствието на театралната сцена или пред камерата. Там нямаш жест, поглед, костюм или движение, с които да подкрепиш историята. Всичко трябва да бъде изградено чрез гласа, ритъма и въображението на слушателя.
Радвам се, че БНТ излъчи сериала. Телевизиите невинаги са склонни да рискуват с жанрове, които не попадат в категорията на обичайното развлечение. В България нямаме особено утвърдена традиция във фентъзи хоръра и затова подобен проект е важен. Той показва, че българската публика може да бъде привлечена и от по-различни жанрове, когато историята е разказана убедително и с уважение към зрителя.
– В аудиопоредицата изпълнявате песен на Шуберт. Мислили ли сте да запишете цял албум?
– Съвсем скоро ми предстои да запиша песен. Покани ме Игор Марковски и ще реализираме този проект заедно. За цял албум вероятно вече е малко късно – все пак съм на 67 години. (Смее се.)
Имам огромен респект към хората, които професионално се занимават с пеене и музика. Публиката често вижда само крайния резултат, но зад него стоят години труд, постоянна подготовка и изключителна дисциплина. Особено трудно е при оперните певци. Те изпълняват произведения, чиито сюжети и музика са отдавна известни и които публиката познава в множество интерпретации.
Зрителите обаче отново отиват в залата, защото искат да чуят как конкретният изпълнител ще премине през познатото произведение и какво лично ще внесе в него. Големият артист не просто повтаря предишните интерпретации, а успява да покаже собствената си индивидуалност.
Аз нямам самочувствието на професионален певец и не бих си позволил да се представям като такъв. Но обичам да пея и това ми носи истинско удоволствие. Понякога човек трябва да си позволи да прави нещо не защото претендира, че е най-добрият в него, а защото чрез него открива друга страна от себе си.
– Страхувате ли се от развитието на изкуствения интелект?
– „Страх" може би не е най-точната дума, но определено има нещо плашещо. Случвало ми се е да ме извикат да запиша реклама или текст за аудиокнига и да ми кажат: „Ето, тук дадохме на изкуствения интелект да го прочете с твоя глас". Слагам слушалките, виждам текста пред себе си и чувам собствения си глас, въпреки че в действителност никога не съм произнасял тези думи.
Все още се усеща известна разлика. В гласа има някаква изкуственост, дребен детайл, който подсказва, че това не съм напълно аз. Но технологията се развива толкова бързо, че подобни несъвършенства вероятно лесно ще бъдат отстранени. Именно това е обезпокоителното – че гласът и образът на един човек могат да бъдат използвани, без той реално да е участвал и дори без да знае какво му е приписано.
Възможно е съвсем скоро някой да реши, че няма нужда да кани актьори, които да записват аудиокниги, защото може да използва изкуствено генерирани гласове. Това поставя сериозни въпроси за авторските и личните права. Хората трябва да имат защита върху гласа, образа и идентичността си, но създаването на такава защита е сложно, защото технологията обикновено се развива по-бързо от законодателството.
И все пак вярвам, че колкото повече навлиза изкуствено създаденото