Часът, в който държавата ще пита детето ви в какво вярвате
Има един текст в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), който се чете за две секунди. Член 11, алинея 1: "Предучилищното и училищното образование е светско." Точка.
Тази разпоредба далеч не е просто суха подробност от училищния правилник, а пряко отражение на залегналия в българската конституция принцип, че държавата ни е светска. Според чл. 13, ал. 2 от Конституцията религиозните институции са отделени от държавата, а чл. 37 гарантира недискриминацията и пълната свобода на съвестта и вероизповеданията.
Тя изисква на първо място пълна неутралност на властта - държавата няма официална религия или задължителна верска доктрина и не фаворизира, нито санкционира което и да е верско учение. Тя гарантира пълна равнопоставеност на гражданите, при която всеки гражданин - вярващ, атеист или агностик - разполага с абсолютно еднакви права, без вярата му да е повод за привилегии или ограничения. И не на последно място, тя поставя ясна граница между публичното и личното: вярата е интимен, личен избор на всеки човек и неговото семейство, в който държавните институции, включително училището, нямат право да се намесват, нито да принуждават гражданите да разкриват убежденията си.
Именно там, където законът и Конституцията декларират този светски характер, новият законопроект на група депутати от "Прогресивна България", внесен миналия четвъртък, дописва второ изречение - че обучение, свързано с религиите, "включително с елементи на конфесионално обучение", ще се осъществява само при условията и по реда на този закон.
Иначе казано, законопроектът предлага да се внедри конфесионалното обучение - преподаване от позицията на определена вяра - тъкмо там, където текстът декларира "светски характер". В реалността е все едно да залепите табела "вход свободен" върху заключена врата.
Оттук нататък текстът на законопроекта е дълъг и на места вероятно полезен. В него обаче има един възел, който заслужава внимание - не защото някой мрази религията, а защото възелът е стегнат около вратата на съвсем конкретни деца.
За пълнота следва да се отбележи, че от началото на това Народно събрание до момента са внесени десет законопроекта за промени в Закона за предучилищното и училищното образование, последните два - във вторник, 27 юли, от "Продължаваме промяната". В част от тези законопроекти също се предлага допълване на възможностите за обучение по религия, но проектът на ПБ, подписан от близо 40 народни представители, заслужава специално внимание. Не само защото е проект на управляващите, които имат мнозинство да го приемат и сами, но и защото въвеждането на конфесионално обучение по този начин нарушава базисни стандарти, изведени в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).
В момента предметът "Религия" е избираем и записването е въпрос на желание. Проектът на "Прогресивна България" обаче предлага "Добродетели и религии" да стане задължителен учебен предмет в задължителните учебни часове - не факултативен, не избираем, а задължителен, точно като математиката.
Изборът, който остава, е кой вариант да се учи, а според мотивите вариантите са три: "Религия - Православие", "Религия - Ислям" и "Добродетели, етика и гражданско образование". За целта паралелката ще се разделя на групи, а ако желаещите не стигат за група, законът осигурява индивидуално обучение за ученика, избрал програмата без конфесионални елементи.
Стартът е от учебната 2028/2029 г., от първи клас нагоре с поетапно въвеждане, а цената е около 3 млн. евро годишно по собствената оценка на вносителите.
Ето къде теорията се среща с коридора на училището.
За да "избере", всяко семейство най-вероятно ще трябва да заяви пред администрацията към коя от трите колони принадлежи детето му. Не абстрактно, а с подпис - в списъка, който след това става разписание, който след това става групи, които след това се разделят по стаи.
От този момент нататък всеки в сградата знае кое дете е православно, кое е мюсюлманче и кое е "другото" - атеистите, агностиците, католиците, протестантите, евреите, децата от смесени семейства, децата, чиито родители просто смятат, че вярата е частна работа.
Точно това ЕСПЧ многократно е определял като проблем - не самото преподаване за религия, а механизма, който принуждава човек да разкрие убежденията си, за да упражни правото си.
По делото "Папагеоргиу и др. срещу Гърция" (2019), за да бъде освободено от часовете по религия, гръцкото дете трябваше да декларира, че не е православно. Съдът приема, че самото изискване за такава декларация нарушава свободата на съвестта, приемайки, че когато договаряща държава включва религиозно обучение в учебната програма, е необходимо, доколкото е възможно, да се избегне ситуация, в която учениците се сблъскват с конфликт между религиозното образование, предоставяно от училището, и религиозните или философските убеждения на техните родители.
По делото "Grzelak срещу Полша" (2010) ЕСПЧ постановява, че свободата на мисълта, съвестта и религията включва и негативен аспект - правото на човек да не бъде принуждаван, пряко или косвено, да разкрива своите религиозни или философски убеждения. Съдът изрично посочва, че създаването на ситуация, в която човек е длъжен да се разкрие като невярващ или последовател на малцинствена вяра (особено в държавните училища), представлява нарушение на това право. Казусът на Матеуш Гржелак е практически идентичен с това, което новият законопроект предвижда - той е бил единственото дете, за което не е организиран час по етика, оставал е сам в библиотеката или коридора, а в бележника му е поставяна чертичка (-) вместо оценка. ЕСПЧ приема, че липсата на оценка и наличието на празно място напълно недвусмислено показва, че детето не посещава часовете по религия (в доминиращо католическо общество), и определя това като "необоснована стигматизация".
По делото "Folgerø и др. срещу Норвегия"(2007) Норвегия въвежда нов, задължителен за всички деца предмет, наречен "Християнство, религия и философия", с цел да обедини децата в общ клас и да развива диалог. Държавата отказва пълно освобождаване от предмета, а предлага само частично такова - родителите да подават молби за отписване само от конкретни религиозни практики, молитви или текстове. Съдът постановява, че такъв механизъм за освобождаване поставя тежко и непропорционално бреме върху родителите, тъй като изискването да обосновават искането си крие риск те да бъдат принудени да разкрият интимни подробности за своите философски или религиозни възгледи пред училищните власти, което нарушава правото им на личен живот и свобода на съвестта.
Общият принцип идва