Прислужниците от Филипините - бъдещ лукс за България

Вносът на работници от т.нар. трети държави отдавна е усвоен както от големите компании, така и от заможните домакинства на Запад. В България тази мода се появи по-късно, но постепенно обхваща все повече сектори - от производството и ресторантьорството до грижата за деца и поддържането на дома. За нашия работодател чуждестранната домашна помощничка все още е лукс. За нейното семейство обаче дори сравнително ниската заплата у нас може да означава значително по-висок стандарт на живот. Попфолк певицата Камелия още през 2025 г. разказа, че е наела филипинка, която да помага вкъщи, като процедурата по пристигането продължила шест месеца. Година по-рано мебелна компания от Русе съобщи, че е чакала близо година, за да назначи работници от Непал, Бангладеш и Индия, въпреки че поема настаняването и останалите им разходи в България. Тези хора често вършат същата работа като в родината си, но срещу поне два или три пъти по-високо възнаграждение, посочват експерти. Ако работодателят осигурява жилище и храна, част от тях успяват да спестят около две трети от заплатата си и да изпращат парите на своите семейства. За някои работници това не е просто временен доход. Парите, спечелени в чужбина, променят изцяло траекторията на живота им. Преди пандемията от COVID-19 филипинката Мери Грейс Саура прекарва повече от три години като домашна помощничка в Хонконг. След завръщането си във Филипините използва натрупаните спестявания и помощта на държавна програма за завръщащи се работници, за да отвори собствен магазин за хранителни стоки. Подобен път изминава и Мерилин Магно. След години работа като домашна помощничка в чужбина тя получава подкрепа от филипинското Министерство на търговията и индустрията и създава собствен бизнес за производство и продажба на замразени храни. Това обаче е възможност, до която не всяка работничка успява да достигне. Друга филипинка, също на име Мери, работи за семейство, живеещо на една от най-скъпите улици в Лондон. Домът е луксозен, но нейното възнаграждение остава минимално. По цял ден тя се грижи за британските деца, докато може да участва в живота на своите три деца единствено от разстояние - чрез телефонни разговори и парични преводи. Разстоянието между Обединеното кралство и Филипините я отделя от тях не само физически, но и емоционално. Но благодарение на парите, които изпраща, дъщеря става учителка, а двамата синове завършват висше образование и започват работа в технологичния и строителния сектор. Цената на успеха им е отсъствието на тяхната майка. Хиляди подобни лични истории стоят зад бързо растящия световен пазар на домашния труд. Официалните данни показват, че и в България всяка година пристигат все повече сезонни и дългосрочно наети граждани на държави извън Европейския съюз. Най-рязкото годишно увеличение е отчетено през 2023 г., когато страната допуска до пазара на труда 24 945 души - с около 65% повече от предходната година. През същия период Международната организация на труда към ООН изчислява, че приблизително 53 милиона жени по света се прехранват чрез платена работа в чужди домакинства. Голяма част от тях са икономически мигранти. Глобалната статистика обаче трудно измерва една важна особеност на професията. Домашният труд се извършва зад затворени врати, а границата между професионалната услуга, личната привързаност и зависимостта от работодателя често остава неясна. Това се вижда особено отчетливо в съседна Гърция. Социални антрополози проследяват в продължение на повече от две десетилетия живота на филипински домашни работнички в Атина. Изследването обхваща 48 жени, които са работили като чистачки, детегледачки, готвачки и болногледачки. Разказите им са различни, но в много от тях се повтарят едни и същи проблеми – извънреден труд, липса на ясни работни часове, промяна на първоначално договорените задължения и зависимост от семейството, в чийто дом живеят. Една от жените разказва, че работодателката ограничавала достъпа до храна и не позволявала свободно да взема