В царството на последния човек – как бъдещето изчезна от политиката

Тогава политиката се свива до администрация, а страстите, някога инвестирани в бъдещето, мигрират към миналото: обещание не за по-добър свят, а за изгубен свят Сюзън Зонтаг някога отбеляза, че “великите писатели са или съпрузи, или любовници”. Според нея съпрузите са надеждни, разбираеми и почтени. Любовниците са капризни, егоистични, често непоносими. Съпрузите избистрят ума ви; любовниците управляват въображението ви, пише политологът Иван Кръстев в статия във “Файненшъл таймс”. Според него това разграничение работи още по-добре за политическите мислители: Хабермас е съпруг, Дерида е любовник. Когато пишат за себе си, любовниците пишат изповеди - помислете за Русо и Де Куинси. Съпрузите пишат размисли: Реймънд Арон или Карл Попър. Политологът Франсис Фукуяма е класически съпруг. Неговите мемоари “В царството на последния човек” не показват сантиментално възпитание; това е история за едно интелектуално пътешествие. Страниците, посветени на семейството му и на живота му като японо-американец в годините след Втората световна война, са от съществено значение за разбирането на източниците на неговия либерализъм и също така на чувствителността му към неговата крехкост. Америка даде на семейството му шанс да преследва щастието си; същата Америка лиши някои от гражданите си от основните им права в момента, в който се почувства уязвима и подложена на атака. Неговият либерализъм никога не е бил невинен, а е подкрепен от отвращение към релативизма. През 1974 г., току-що завършвайки “Корнел” и насочвайки се към докторантура по сравнително литературознание, Фукуяма прекарва няколко месеца в Париж, където учи при изтъкнатите френски теоретици на епохата - Ролан Барт, Жак Дерида и техните кръгове. Студент на Алън Блум, Фукуяма е интелектуално формиран от класическата политическа философия и затова е разтърсен, когато се озовава Това, което научава от този флирт с френската теория, е обобщено в разговор, който води с литературния учен Юлия Кръстева, която го уверява, че “Сталин е бил прав”. Париж го учи на това, което не иска да бъде. Той бяга от постструктурализма (и никога не поглежда назад) към Rand Corporation и изследванията на сигурността, убеден, че в епоха, определена от "взаимно гарантираното унищожение", стратегическите анализатори като кремъчния реалист Алберт Волщетер са сред малкото разумни хора наоколо. Фукуяма става знаменитост на 36-годишна възраст благодарение на книга, която малцина са чели, мнозина са я прочели погрешно, но всички са я коментирали. “ Краят на историята и последният човек ” (1992) е дефинирана от заглавието си. Беше завладяваща и докато авторът се занимаваше със съдбата на последния човек, всички останали спореха за края на историята. Половината от заглавието, която беше пренебрегната, беше именно тази, която имаше значение, Фукуяма заимства “последния човек” от Фридрих Ницше и го използва, за да изрази тревога за това какво прави либералната демокрация с човешкия дух, след като триумфира. Но именно посланието за “края на историята” го прави известно име. И той умело се справи с неочакваната слава, като я игнорира и я превърна в източник на интелектуална независимост. Докато други неизменно го питат дали все още вярва, че историята е приключила, той си задава различни въпроси. Фукуяма се представя като интелектуален занаятчия - човек, който е отличен дърводелец и сам си изработва мебелите - и класически социален учен, за когото идеите са хипотези, които трябва да бъдат проверени. “Винаги съм предпочитал фотографията пред живописта”, пише той, “защото снимката е запечатала нещо, което някой действително е видял.” Най-драматичните пасажи от мемоарите му описват скъсването на Фукуяма с неоконсервативната му среда по повод на войната в Ирак. Голяма част от аргументацията е позната от по-ранния му труд “Америка на кръстопът” (2006), но тук той изрично заявява, че несъгласието в собствения кръг - а не несъгласието с опонентите - е в основата на това, което за него означава да бъдеш либерал. Докато новопоявилите се критици на войната са заети с въпроса какво се обърка, той попита какво ние объркахме. Това ни позволява да четем “В царството на последния човек” не толкова като лични мемоари, колкото като вътрешен монолог на либерализма след студената война, обобщава Иван Кръстев. Критиците все още интерпретират “края на историята” като триумфално честване на победата на Запада. Но Фукуяма ни напомня, че американският дух на времето от края на 80-те години на миналия век е бил по-скоро песимистичен, отколкото триумфалистичен. Интелектуалният бестселър от онзи момент е “Възходът и падението на великите сили” на Пол Кенеди, анатомия на имперското пренапрежение. На този фон оптимизмът на Фукуяма е бил противоположната позиция - и никъде песимизмът не е бил по-удобен, отколкото в неоконсервативните кръгове, към които той тогава е принадлежал. Трансформациите от 1989 г. са били решаващи за формирането на Фукуяма и са изиграли ключова роля за това как съвременният либерализъм започна да се определя и възприема. Фукуяма интерпретира случилото се в Източна Европа като универсален момент - сближаване, което обедини света политически. Но както антропологът Клифърд Гиърц предвиди през 1995 г., зараждащият се международен ред ще бъде дефиниран не от сближаването и масовото приемане на западните модели, а от манията по идентичността и различията, в която “поток от неясни разделения и странни нестабилности” ще изплува на повърхността. За него светът след студената война трябваше да се изправи пред два централни въпроса: “Какво е една държава, ако не е нация?” и “Какво е една култура, ако не е консенсус?”. Фукуяма се бори днес с проницателните опасения на Гиърц и в търсене на отговори той преоткри държавата като незаменима институция на всяко либерално общество. Как може човек да бъде либерал след края на универсализма, в момент, когато краят на историята е мутирал в нещо несъмнено по-мрачно? За да отговорим ефективно, трябва да преосмислим 1989 г. и да я възприемем не като край на историята, а като годината, която сложи край на бъдещето. Това, което направи студената война изключителна, не беше сблъсъкът между две визии за бъдещето, а фактът, че и двата антагониста се водеха от една и съща визия. Комунизмът и либерализмът бяха съперничещи си времена с една и съща граматика. Те споделяха основната предпоставка на съвременната политика: че утрешният ден не е просто различен от днешния, но и по-добър, и че хората имат силата да го оформят. Бъдещето не беше хоризонт, а проект - или по-точно, съперничещи си проекти. Легитимността беше заимствана от време, което все още не беше настъпило. Това е, което направи ХХ век едновременно толкова политически и толкова кървав. 1989 г. разреши спора. Това, което следва от една политика, която вече не се подчинява на утрешния ден, вече ни е познато. Когато дестинацията е определена, политиката се свива до администрация, а страстите, някога инвестирани в бъдещето, мигрират към миналото: памет, идентичност, възстановяване, обещанието не за по-добър свят, а за изгубен свят. Носталгията е това, което политиката прави, когато бъдещето е недостъпно А когато бъдещето се завърне, то се завръща като заплаха, а не като проект - климатичен колапс, миграция, изкуствен интелект, война - нещо, срещу което да се застраховаме и да оцелеем, а не да изграждаме. Фукуяма донякъде съзнаваше това и е трябва да се отбележи, че тази интуиция е заложена в заглавието му. “Последният човек” не е този, който пристига в края на историята; той е този, който вече няма къде да отиде. Грешката - наша и отчасти негова - беше да класифицираме това прозрение като част от историята, докато то всъщност принадлежи на бъдещето. Прочетени по този начин, мемоарите не са апология на пророк, чието пророчество се е провалило. Те са запис на момент, в който либерализмът се е научил да живее в настоящето, завършва текста си Иван Кръстев.