"Слънцето бе изгряло, денят бе чудесен": 141 години от Съединението

На 6 септември 1885 г. България прави нещо, което само седем години след Освобождението изглежда почти немислимо - оспорва реда, начертан от Великите сили на Берлинския конгрес, и сама предприема първата голяма крачка към националното си обединение. В ранните часове на този ден войници и въстаници влизат в Пловдив. Правителството на Източна Румелия е свалено, генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е отстранен, а в града е провъзгласено Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Днес, 141 години по-късно, 6 септември остава една от онези редки дати в българската история, в които зад политическия акт могат да бъдат видени лицата на хората, които го извършват. Захарий Стоянов, Данаил Николаев, Сава Муткуров, Чардафон Велики, Недялка Шилева - политици, офицери, революционери, обикновени войници и доброволци се оказват участници в събития, чиито последици далеч надхвърлят онова септемврийско утро. Членовете на БТЦРК, от ляво надясно: капитан Коста Паница, Иван Стоянович, Захари Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов, които на 25 юли 1885 г. в с. Дермендере (дн. Първенец) вземат решение за въстание за съединение на Княжество България с Източна Румелия. Снимка: "Изгубената България" А старите вестници са запазили не само историята, но и гласовете на някои от хората, които я създават. В архивните страници на в. "Отечество" от 1925 г. оживяват личните спомени на ген. Данаил Николаев, а в. "Воля" още през 1915 г. търси поуката от събитията, променили България три десетилетия по-рано. Разделението на България според Берлинския договор от 1878 г. Снимка: "Изгубената България" Санстефанският мирен договор очертава една България, която Берлинският конгрес няколко месеца по-късно разделя. Княжество България и Източна Румелия поемат по различни политически пътища, а други територии с българско население остават извън тях. Споменът за Санстефанска България обаче остава жив. Само месец след Берлинския конгрес - на 16 август 1878 г. - участници в националноосвободителното движение създават в Пловдив таен комитет за обединение. По-късно в Търново се появява комитет "Единство", а през следващите години идеята за Съединението постепенно се превръща в политическа кауза. Членове на Тайния революционен комитет за Съединението от Станимака (Асеновград), от ляво надясно, прави: Никола Кръстев – председател, Атанас Богоев, Панайот Сребров, Георги Ковачев. Седящи: Костадин Балтов (учител), поп Ангел Чолаков, Герасим Старчев, Станимака 1885 г. Снимка: "Изгубената България" Генерал Данаил Николаев, който през 1885 г. все още е майор и ще се превърне в една от централните фигури на Съединението, си спомня четири десетилетия по-късно: "Пред свършения факт обаче, временно всички преклонихме глави, но при още по-дълбоко пламенно вътрешно желание час по-скоро да освободим Южна България от султанската власт." Спомените му са публикувани през септември 1925 г. във вестник "Отечество" по повод 40-годишнината от Съединението. В тях старият генерал обяснява и защо решава да разкаже собствената си версия за случилото се: "Аз се реших да напиша настоящите редове, като считам, че с това изпълнявам един граждански и патриотичен дълг към историята на родината ни и подрастващите поколения." През 1881 г. Николай Павлович рисува композицията "България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес в 1878 г.", наричана още "Разделена България". Снимка: "Изгубената България" В началото на 1885 г. събитията се ускоряват. През февруари Българо-Македонският комитет се превръща в Български таен централен революционен комитет - БТЦРК. Негов председател е Захарий Стоянов, секретар - Иван Андонов, касиер - Тодор Гатев. Сред хората, които подкрепят делото, са майорите Данаил Николаев, Сава Муткуров и Райчо Николов, капитан Коста Паница и войводата Панайот Хитов. "Членовете на централния комитет и други дейци за Съединението" - дейци от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), координирал подготовката на Съединението. Седнали, отляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков-Чардафон, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, Стоян Празов. 2-ри ред седнали, отляво надясно: Иван Стоянович-Аджелето и поп Ангел Чолаков. Прави, отляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, майор Коста Паница, Спас Турчев. Пловдив, Източна Румелия, лято 1885 г. Снимка: "Изгубената България" На 28 май започва да излиза вестник "Борба", редактиран от Захарий Стоянов. Съединението вече не е само идея, обсъждана в тесни кръгове. То започва да се превръща в обществено движение. На 21 юли под връх Бузлуджа се събират над 3000 души за годишнината от подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Сред тях има ветерани от националноосвободителните борби, опълченци и общественици от Княжеството и Източна Румелия. "Да живее Княз Александър! Да живее обединена и независима България!" Седмици по-късно вече няма връщане назад. На 2 септември Панагюрище се оглася от камбанен звън, песни и викове: "Долу Румелия! Да живее Съединението!" На 4 септември в Пазарджик няколкостотин души освобождават арестувания Захарий Стоянов и завземат властта. А в Голямо Конаре започва друго движение. Голямоконарската чета полага клетва на 5 септември 1885 г. Снимка: "Изгубената България" Чардафон, Недялка Шилева и Голямо Конаре В Голямо Конаре - днешния град Съединение - е арестуван пристигналият пловдивски префект. Сформира се въоръжена дружина от резервисти и вечерта на 5 септември тя потегля към Пловдив. Начело е Продан Тишков, останал в историята като Чардафон Велики. До него, също на кон и със знаме в ръка, язди младата учителка Недялка Шилева. Старият разказ е запазил любопитно обяснение на Чардафон защо именно жена трябва да носи знамето: "Когато французите поели пътя на своята велика революция, имали също една девица за знаменосец. Орлеанската Жана д'Арк." И така голямоконарци избират Недялка Шилева. Докато дружината се движи към Пловдив, в лагера на румелийската милиция край града предстои решението, от което зависи изходът на цялата акция. Продан Тишков – Чардафон (1860 – 1906) и съпругата му Недялка Шилева (1867 – 1959)– знаменоска на Голямоконарската чета Снимка: "Изгубената България" Четиридесет години по-късно Данаил Николаев ще си спомни именно така нощта на 5 срещу 6 септември: "Настъпи съдбоносната нощ на 5 срещу 6 септемврий." Николаев събира офицерите и им съобщава какво предстои. Според спомените му всички приемат решението и остават през нощта при частите си. Марашката чета - формирана на 5 срещу 6 септември 1885 г. в квартал Мараша в Пловдив. Състояла се от 70 до 100 души под командването на Тодор Гатев - член на Българския таен революционен комитет. Снимка: "Изгубената България" В 4 часа сутринта той заповядва в лагера да бъде бита тревога. Войниците се строяват и тогава майорът им съобщава, че са призвани да извършат Съединението на Южна със Северна България. Пред тях е изнесено скритото дотогава трицветно знаме с българския лъв. "Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност, но всички плачеха от радост като виждаха развято народното ни военно знаме, втурнаха се към него и се надпреварваха да целуват красните му гънки..." В друг разказ за събитията са запазени думите, с които Николаев се обръща към строените войници: "Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския Княз Александър I, в името на нашето знаме, че ще изпълните дълга си към отечеството..." Войниците целуват знамето и колоната тръгва към Пловдив. Княз Александър I Батенберг в бойна униформа след започването на Сръбско-Българската война, ноември 1885 г. Снимка: "Изгубената България" Съмва се, когато Данаил Николаев влиза начело на войниците в града. Конакът - резиденцията на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич - е обкръжен. Напрежението е огромно. В двора има три роти от Първа пловдивска дружина, които охраняват резиденцията. Никой не може да бъде сигурен как ще реагират. Майор Данаил Николаев (1852-1942), един от главните участници в Съединението, Пловдив около 1885 г. Снимка: "Изгубената България" Тогава Николаев се обръща към тях и ги поздравява със Съединението. "Ефектът беше чародеен - вратите на конака се отвориха!", спомня си той години по-късно. В същия момент откъм другата страна пристигат голямоконарците. Появяват се членовете на БТЦРК, а Гаврил Кръстевич е уведомен, че е свален от власт. "Посрещане на Княз Александър I в Пловдив на 9 септември 1885 г.", худ. Пиетро Монтани Снимка: "Изгубената България" Генерал-губернаторът напуска конака с файтон. Данаил Николаев разказва, че едва тогава забелязва кой се е качил отпред до файтонджията - Недялка Шилева, годеницата на Чардафон, облечена във войнишки дрехи. Файтонът потегля, а над конака е издигнато българското знаме. Симеон Радев по-късно ще остави едно от най-красивите описания на това утро в "Строителите на съвременна България": "В това време народът ликуваше. По улиците се раздаваха прокламациите на Захарий. От всички страни се издигаха в утринното небе виковете: "Да живее Княз Александър! Да живее Съединена България!" А после идват думите, които сякаш запечатват 6 септември 1885 г.: "Слънцето бе изгряло, денят бе чудесен - ден на победоносна революция и народно щастие." Известната литография на Николай Павлович, представяща Съединението, рисувана през 1886 г. Снимка: "Изгубената България" Съединението е извършено. Сега трябва да бъде защитено В Пловдив е съставено временно правителство начело с д-р Георги Странски, а Данаил Николаев е назначен за главнокомандващ. Още същия ден започва мобилизация. Извършеното в Пловдив обаче поставя България в центъра на международна криза. Високата порта настоява пред Великите сили да бъдат възстановени правата на султана върху Източна Румелия. Русия се противопоставя на Съединението и отзовава своите офицери от България. Англия вижда възможност да укрепи собствените си позиции и дипломатически подкрепя извършеното. Германия, Австро-Унгария, Франция и Италия имат свои интереси и позиции, а Сърбия и Гърция реагират остро на промяната на баланса на Балканите. В Цариград е свикана конференция на представителите на Великите сили. Но събитията отново ги изпреварват. На 2/14 ноември 1885 г. (съответно по стар и нов стил) сръбската армия преминава българската граница. Войната започва. Български офицери от Сръбско-българската война, София, декември 1885 г. Снимка: "Изгубената България" Когато капитаните побеждават генералите Почти всичко в началото изглежда в полза на Сърбия. Сръбската армия е добре въоръжена и командвана от генерали с опит. Българската армия е млада, а след отзоваването на руските офицери командният състав остава в ръцете на млади български офицери. Има и още един огромен проблем. България очаква нападение от Османската империя и основните сили са съсредоточени на юг. Ударът обаче идва от запад. Сръбските войски навлизат в страната. Падат Цариброд, Трън и Драгоман. Картината "Преминаване на сръбско-българската граница", худ. Антони Пиотровски Главното сражение трябва да бъде при Сливница. Заповедта е позицията да бъде удържана, докато пристигнат войските от турската граница. Пред тях стои почти невероятна задача - за две денонощия трябва да изминат пеша около 400 км. За 20 часа достигат Пловдив. Няма полковници и генерали. Най-старшите командири са млади капитани и поручици. В нощта на 5/17 ноември (съответно по стар и нов стил) войниците пристигат при Сливница - мокри, гладни и изморени. Там започва битката, която ще реши не само войната, но и съдбата на Съединението. Първата чета доброволци, участници в Сръбско-българската война Снимка: "Изгубената България" Още през първия ден ротмистър Анастас Бендерев нанася тежък удар на сръбските части при Мека цръв. Следват боевете при Комщица. На юг ситуацията е критична. Моравската дивизия се опитва да заобиколи българските позиции и да се насочи към София. Отрядът на капитан Стефан Кисов е разгромен край Брезник, но успява да забави противника. На следващия ден частите на капитан Христо Попов го разбиват при Гургулят. На 7/19 ноември (съответно по стар и нов стил) българските войници атакуват височината Три уши. Начело е капитан Олимпий Панов. Сръбските части започват да отстъпват. Сливница е спечелена и инициативата преминава в ръцете на българската армия. Следват Драгоман, Цариброд и Пирот. На север малобройните сили на капитан Атанас Узунов удържат Видин. Участници в битката при Драгоман, снимани скоро след нея. Снимка: "Изгубената България" Пътят пред българската армия е открит, когато Австро-Унгария се намесва. На 16 ноември нейният представител граф Рудолф Кевенхюлер-Меч поставя ултиматум за прекратяване на българското настъпление и предупреждава за възможна австро-унгарска намеса. За войната остава изразът, с който тя ще бъде запомнена от поколения: "Капитаните побеждават генералите." На 9 декември 1885 г. в Пирот е сключено примирие. Мирът между България и Сърбия е възстановен с Букурещкия договор от 19 февруари 1886 г. След победите на българската армия връщането към положението отпреди 6 септември вече изглежда невъзможно. Следва Топханенският акт, с който Съединението получава и международното си признание. Но зад дипломатическите документи остават онези няколко месеца на 1885 г. - от камбаните на Панагюрище до голямоконарската дружина, от знамето в ръцете на Недялка Шилева до скритото военно знаме, което Данаил Николаев развява пред войниците си в четири часа сутринта, от конака в Пловдив до окопите при Сливница. Съединението е извършено в едно септемврийско утро. За да остане обаче факт, само два месеца по-късно то трябва да бъде защитено на бойното поле. Възпоменателно табло с ликовете на организаторите на Съединението Снимка: "Изгубената България" Четиридесет години след онзи 6 септември Данаил Николаев пише, че историческите истини могат да бъдат извъртани, скривани и изопачавани, но вярва, че рано или късно "те блесват с цялата си яснота". През 1915 г., по повод 30-годишнината от Съединението, вестник "Воля" се връща към събитията от 1885 г. и пише: "Събитията от 1885 г. са високо поучителни. Те оставиха един богат с мисъл и напътствие девиз: "Съединението прави силата." Думи, които и днес стоят върху фасадата на българското Народно събрание. Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg