Как са го направили? Мястото е пред очите ни, но миналото мълчи

На близо 4000 метра надморска височина, сред суровото Боливийско плато, лежат останките от място, което близо пет века озадачава пътешественици, инженери, археолози и астрономи. Огромни каменни плочи с тегло десетки тонове лежат редом до значително по-малки блокове, обработени с необичайна геометрична прецизност. Прави линии, дълбоки канали, пробити отвори, остри ръбове и вътрешни прави ъгли се повтарят върху различни елементи, сякаш са части от архитектурна система, която днес виждаме разглобена. Най-разпознаваеми са т.нар. H-блокове - андезитни елементи с гладки повърхности, ниши и сложни профили. Те са част от монументалния комплекс Пума Пунку в Тиуанако край езерото Титикака, създаден векове преди възхода на инките. Но загадката на мястото е много по-стара от съвременните спорове около него. Древният каменен комплекс Пума Пунку на високото Боливийско плато, изграден от цивилизацията Тиуанако векове преди възхода на инките Снимка: Brattarb/Wikimedia Commons Когато испанският хронист Педро Сиеса де Леон достига до Тиуанако през 1549 г., цивилизацията, изградила комплекса, вече принадлежи на миналото. Пред него стоят монолити, огромни каменни плочи и портали, изработени от единични блокове. Сиеса пита местните хора дали тези постройки са дело на инките. Те се засмиват. Съществували са много преди тях. Не знаят кой ги е създал, но са чували от предците си необикновено предание - всичко било направено само за една нощ. Част от онова, което вижда Сиеса де Леон, днес вече не съществува. През следващите столетия Тиуанако и Пума Пунку се превръщат в източник на строителен материал. Блокове са местени, разбивани и използвани повторно, а някогашната архитектура постепенно се превръща в огромен пъзел. Рисунка на Леонс Ангран от 1848 г. на плочите от пясъчник. Виждат се геометричните очертания, издълбани в плочите, върху които някога са били разположени изправени архитектурни елементи. Илюстрация: Léonce Angrand/Alexei Vranich, Heritage Science През XIX век започва системното документиране на руините. Френският дипломат и художник Леонс Ангран прави подробен план на Пума Пунку през 1848 г., а след него изследователи като Ефраим Джордж Скуайър, Алфонс Щюбел и Макс Уле измерват и описват останките. Още тогава са документирани и прочутите H-блокове. В началото на XX век изследванията поемат в неочаквана посока. Боливийският изследовател от австрийски произход Артур Познански посвещава десетилетия на Тиуанако. Неговите фотографии, карти и измервания и днес са ценен документ за състоянието на комплекса. Но най-спорната му идея е свързана с неговата възраст. Пума Пунку през 1893 г. Архивна снимка на Макс Уле показва разпилените архитектурни елементи от източната страна на платформата. Снимка: Max Uhle/Alexei Vranich, Heritage Science Познански приема, че Каласасая - друга монументална структура в Тиуанако, е ориентирана спрямо движението на Слънцето. Използвайки прецесията - бавната промяна в ориентацията на земната ос, като своеобразен часовник, той стига до дата, която поставя Тиуанако в края на последната ледникова епоха. Познански не остава сам. Германският астроном Ролф Мюлер извършва собствени измервания в Тиуанако в края на 20-те години и през 1931 г. публикува опит за астрономическо датиране на Каласасая. Неговите изчисления също насочват към изключително древна хронология. Методът е оспорван, защото зависи от редица неизвестни - първоначалната ориентация на архитектурата, точката на наблюдение, древния хоризонт и степента, в която днешното положение на камъните съответства на първоначалното. Характерните H-образни блокове от андезит в Пума Пунку, обработени със сложни геометрични профили и прецизни прави ъгли Снимка: Janikorpi/Wikimedia Commons Десетилетия по-късно радиовъглеродното датиране очертава съвсем различна картина. Пробите от строителните пластове на Пума Пунку насочват към първото хилядолетие сл.Хр., а съвременните модели поставят началото на монументалното строителство приблизително около VI век. Между двете хронологии лежат повече от 15 000 години. Има обаче две важни уточнения. Познански датира астрономически Каласасая, а не самите блокове на Пума Пунку. Радиовъглеродният метод, от своя страна, не датира камъка, а органичен материал от строителните пластове. При Пума Пунку няколко проби от последователни археологически контексти очертават сравнително последователна хронология на строителството. Но възрастта е само част от загадката. Повтарящи се стъпаловидни ниши, изсечени една в друга в каменен блок от Пума Пунку Снимка: Dmitriy Burlakov/Wikimedia Commons Най-големите каменни елементи на Пума Пунку не са прочутите H-блокове. В основата на комплекса лежат гигантски плочи от червен пясъчник. Най-голямата е дълга около 8 метра, широка близо 4 метра и дебела приблизително 1,2 метра. Изчисленото ѝ тегло е около 80 тона. Геоложките изследвания свързват пясъчника с находища южно от Тиуанако, а част от андезита идва от по-отдалечени райони. Строителството е изисквало организиран каменодобив и транспортиране на огромни количества материал през Алтиплано. Как точно са били премествани най-тежките блокове, не е установено. Още по-необичайна е обработката на андезита. В него са оформени стъпаловидни профили, тесни канали, отвори, остри ръбове и вътрешни прави ъгли. Част от формите се повтарят върху различни блокове и очевидно са принадлежали към предварително замислена архитектурна система. Типичният H-блок тежи около 600 килограма. Често се твърди, че тези елементи са абсолютно еднакви и взаимозаменяеми. Измерванията показват различия в размерите, но повтарящите се форми свидетелстват за система за измерване и контрол на геометрията. Едни от най-подробните изследвания на технологията са направени от швейцарския архитект и изследовател Жан-Пиер Протцен и американския архитектурен историк Стела Наир, които посвещават години на изследването на каменната архитектура на Тиуанако. Повтарящи се стъпаловидни кръстове, прецизно издълбани в андезита - характерен мотив в архитектурата на Пума Пунку Снимка: flavijus/Wikimedia Commons Особено ценни се оказват недовършените блокове. По някои от тях са запазени следи от последователни удари, които подкрепят използването на ударни камъни при грубото оформяне. При фината обработка следите стават значително по-трудни за разчитане. Протцен и Наир обръщат внимание на изключително равните повърхности, острите ръбове и особено на вътрешните прави ъгли. Инструментите и методите, с които майсторите на Тиуанако са постигали най-прецизната обработка, не са установени със същата сигурност. Като декор от научно-фантастичен филм - сложните геометрични форми са издълбани директно в камъка на Пума Пунку. Снимка: Dmitriy Burlakov/Wikimedia Commons Наир решава да провери експериментално докъде може да стигне само с каменни инструменти. Върху андезит тя използва подбрани от нея кремък, ахат, яспис, обсидиан, кварцит и хематит и успява да възпроизведе прави линии, остри ръбове, вътрешни и външни прави ъгли и сложна геометрия с добра точност. Експериментът не успява да възпроизведе изключителната равнинност на някои дълбоки вътрешни повърхности, наблюдавана върху оригиналните блокове. И тук е същественото разграничение - инструментите на Наир са избрани за експеримента. Резултатът показва, че с подобни каменни материали може да бъде постигната значителна част от геометрията. Не установява с какви инструменти действително са работили строителите на Пума Пунку. Блокове от червен пясъчник с гнезда за метални скоби, използвани за свързването на каменните елементи в Пума Пунку Снимка: Janikorpi/Wikimedia Commons От съвсем различна посока към същия проблем подхожда инженерът и специалист по прецизна машинна обработка Кристофър Дън, известен с изследванията си върху технологичните следи в древната каменна архитектура. Дън сравнява обработена повърхност от Пума Пунку с разрези, направени с модерен диамантен диск и лазер. Под микроскоп трите показват различни характеристики - лазерът оставя следи от витрификация, диамантеният диск - характерни следи от въртенето, а древната повърхност не съвпада с нито една от тях. Според Дън това оставя отворена възможността строителите да са разполагали с по-сложни инструменти, които не са достигнали до нас. Анализът му не установява какви са били те. Пробити отвори, тесни канали и гнезда за метални скоби допълват картината. Предлагани са различни експериментални решения, включително каменни свредла с дървени оси, но цялата технологична последователност не е възстановена. Повтарящите се стъпаловидни кръстовидни мотиви са част от геометричния декоративен език на Пума Пунку. Снимка: Brattarb/Wikimedia Commons Тъкмо неизвестното около технологията и възрастта на комплекса отваря пътя към една много по-смела хипотеза. През 1968 г. Ерих фон Деникен публикува "Колесниците на боговете" и популяризира идеята, че част от древните митове и необичайни технологични постижения може да пазят следи от контакт с развита извънземна цивилизация. Тиуанако и Пума Пунку естествено намират място в тази картина. Районът около езерото Титикака от векове е свързан с андски предания за сътворението и Виракоча - божество, което в различни версии създава или възстановява човечеството и установява ред в света. Със свещения пейзаж около Титикака са свързани и предания за появата на Слънцето, Луната и началото на нов свят след древна катастрофа. В древноастронавтската интерпретация тези разкази придобиват друго значение - като възможен далечен спомен за среща с технологично развити посетители. Това е интерпретация, а не буквалното