Доц. Неделчо Стойчев: От срам родителите на биячите в Пловдив може да отказват съдействие - чувстват се провалени като хора

Хората, които извършват насилие от тази ранна възраст, много трудно могат да се променят истински, каза още в интервю за "24 часа" криминалният психолог - Част от родителите на обвинените в убийството на Георги Кузев на Младежкия хълм в Пловдив отказват съдействие на социалните служби и институциите. Как обяснявате този отказ и доколко той е свързан с чувството за срам, тоест “какво ще кажат хората”, доц. Стойчев? - Когато институциите твърдят, че някой отказва да съдейства за такъв тежък случай, в случая родителите, може и да се помисли, че така се прехвърля известна вина и отговорност върху самите родители - че те не съдействат и по някакъв начин това усложнява цялата процедура. От друга страна, самите родители може да не съдействат, защото и те също се опитват да прехвърлят отговорност върху институциите - има данни, че един от родителите е давал информация за проблеми на места, където се събират такива радикализирани агресивни младежи и същевременно уж нищо не е станало. По-скоро трябва да видим защо може тези родители да не съдействат. Причините никога не са само еднозначни. Най-малко три-четири мотивационни фактора може да играят роля в този случай. - На първо място, това е да защитят децата си с това, че не съдействат. Дори когато за някой извършител на тежко или на по-леко престъпление има безспорни доказателства и някои от роднините му и близките му знаят за това, те имат право да се откажат от съдействие, да се откажат дори от предварително дадените си показания пред органите на реда. Втората причина е да защитят самите себе си - че по някакъв начин цялото време на взаимодействие с децата им е било твърде редуцирано, родителите са отказвали да приемат, че поведението на децата им е по някакъв начин проблемно. Или пък имат някакви асоциални или антисоциални прояви и просто са отричали наличието на такъв проблем. Много често сме склонни да избягваме идентифицирането на проблемите, защото, като го направим, трябва да потърсим решение, съответно да поемем отговорност. И избягването на отговорност от страна на родителите също може да доведе до нежелание за съдействие. Тоест не е имало проблем и сега няма проблем. Изнасят се причините за поведението навън, като се натоварват институциите с отговорност за това. И третата причина вече може да е свързана с преживяването на чувство за срам или с чувство на вина. Но тук трябва да направим много важно уточнение по отношение на тези емоции, които регулират човешкото поведение. В процеса на адаптация на човек към дадена обществена система или пък при реализация на определено поведение чувството за вина и чувството за срам имат регулативни функции, но те са различни. Вината обикновено е свързана с насока и определяне на характеристики на собственото поведение като погрешно. И когато изпитваме чувство за вина, можем да предприемем някакви действия, за да коригираме допуснатата грешка - да се извиним, да направим нещо друго, с което да изкупим вината си към даден човек или група от хора. Когато става дума за извършители на тежки престъпления, които изтърпяват наказание за това, преценката за това дали се е поправил е именно дали преживява чувство за вина. Тоест да прецени, че е постъпил погрешно, че е нанесъл вреда и да има желание за изкупление. От своя страна срамът е много трудно преодолима емоция, тъй като е насочен към собствената идентичност. Това е свързано с желанието да се скрием, да се изолираме, да нямаме отношения с другите хора, тъй като смятаме, че ние самите сме лоши хора. Тоест, ако направим лоша постъпка, например в случая с родителите - не са се отнасяли достатъчно добре с децата си, не са им обръщали внимание, не са им давали достатъчно топлота, емоционална подкрепа, те могат да се срамуват, защото си казват: “Аз съм лош родител, провалих се в най-важната мисия в живота си”. Срамът е свързан със страха, че ще бъдеш отхвърлен, че ще получиш негативни оценки от другите. И това кара човек да е дистанциран в отношенията и да се крие в собственото си его. Ако гледаме срама като емоция, която оказва някакъв ефект върху поведението, той може да ни накара не само да се дистанцираме от другите, но и да проявяваме агресия, когато някой поиска от нас съдействие. И за да избегнем това, че трябва да афишираме личните си опасения, че сме се провалили като личности, ние ще реагираме агресивно. Обикновено изнасянето на проблемите върху другите, тоест проектирането им, е един от най-честите защитни механизми на хората, които са се провалили в един или друг аспект от поведението. - Според вас колко често става въпрос за поколенчески травми в миналото на самите родители или пък е недоверие към институциите на базата на “това не може да се случи на моето дете”? - Като принцип в психологията и по-специално криминалната ранното детство определя основни структурни компоненти на формирането и развитието на човешката личност. Практиката и изследванията показват, че хората, които проявяват насилие, повечето пъти са били малтретирани по някакъв начин в ранното си детство, обикновено в семейния кръг. Като това може да е всякакъв вид тормоз - физически, психологически и емоционален. Обикновено са комбинирани, но за да се стигне до такива крайни форми на агресия, при всички положения има някакви проблемни зони в комуникацията, в емоционалната свързаност и във всички тези важни неща, които формират детето в ранната възраст в негативен аспект. Но ако приемем, че самите родители са създали такава отровна атмосфера в семействата си, най-вероятно самите те са имали такива преживявания в детството. Така може да приемем, че едва ли не се получава порочен кръг. Но това не може да бъде универсален обяснителен модел, тъй като излиза малко като оневинение за нещата, които се случват - че едва ли не са предопределени. Това не е така, тъй като независимо дали човек е преживял някакъв вид травма в ранното си детство или в по-късен период от живота си, той може да упражни определен самоконтрол върху поведението си, съобразявайки се със законовите и моралните норми. А в случая става дума за пълен разпад на тази система. - А доколко срамът на родителите и изобщо обществената стигма пречат на реалната превенция, тоест, вместо да се търси помощ навреме, се крие проблемът, докато не ескалира до трагедия, и може ли да се промени това? - Системата на превенцията може да допринесе за предпазване на обществото от такива поведения на подрастващи или в по-зряла възраст, когато има сработване, ясни правила и система от очаквания, които твърдо да се отстояват от всички институции на всички нива в диагностиката на девиантното поведение и дори до определянето на наказанието, когато се извърши престъпление. По време на превенцията родителите не може да бъдат търсени като фактори, тъй като тя трябва да се осъществи от система от обществени взаимодействия и законови мерки, които да бъдат неотменни. Прави ми впечатление, че въпреки жестокото и абсолютно неразбираемо от гледна точка на човешкото поведение и морал отношение към жертвата Кузев от страна на тези подрастващи медиите продължават да ги наричат “децата”. Това в известен смисъл влага оневинителен елемент и омаловажаващ характер на това, което те са направили. - Конкретно в този случай какъв е психичният процес при непълнолетните - нужда от власт, компенсация на несигурност или влияние на онлайн