Янис Палавос: Тихото отчаяние понякога избухва в насилие

Малко са книгите, в които по-малко думи означават всъщност повече. Зад пестеливия език именно остават пространства, които читателят трябва сам да прекоси. Такава е прозата на гръцкия писател Янис Палавос и такъв е сборникът му с разкази "Детето", който излезе на български език от издателство "Колибри" в превод на Надежда Генова. Янис Палавос е роден през 1980 г. във Велвендо, близо до Козани, в Северна Гърция. Завършва журналистика в Солунския университет "Аристотел", а след това и управление на културата в Атинския университет "Пандион". Освен писател, той е и преводач, работил върху произведения на автори като Уилям Фокнър, Джек Лондон, Фланъри О'Конър и Тобиас Улф. За сборника си "Шега" през 2013 г. е удостоен с Държавната награда за разказ в Гърция. "Детето", публикуван за първи път през 2019 г., събира кратки разкази, в които детският поглед, природата и родното място очертават един свят, далеч от туристическите представи за Гърция. Това е провинциална, сурова и понякога самотна Гърция, в която реалното и свръхестественото, нежността и насилието, комичното и трагичното могат да съществуват едновременно. Езикът на Палавос е пестелив, а много от най-важните неща остават неназовани - между думите и между редовете. Източник: Личен архив/ Изд. Колибри С Янис Палавос разговаряме за детството, което според него никога не напуска напълно възрастния човек, за безразличието на природата към човешките драми и за противоречието като основна част от живота. Говорим още за насилието, премълчаването и кратката форма, за влиянието на превода върху писателя и за една Гърция, която има много малко общо с "средиземноморския туристически рай". - Вашите разкази често започват с нещо съвсем обикновено, а след това почти неусетно преминават към нещо тайнствено или дори митично. Къде се случва този преход за Вас като писател?- Мисля, че този преход произтича от самия живот. Физическото и метафизичното съществуват едновременно в живота: когато синът ми е болен, го водя на лекар, но по пътя ще се обадя на майка ми и ще я помоля да каже молитва, за да му минат уроките; знаем, че телата ни изгниват, след като умрем, и въпреки това искаме да вярваме в безсмъртието на душата. Такива са хората. И тази наша двойствена природа намира път и към тези разкази. В някои случаи още първоначалната идея съдържа този преход, а в други той се появява, докато пиша, като изненада и за самия мен. Вторият случай е най-хубавият: да изненадаш самия себе си е част от удоволствието от писането. - "Детето" е разказано през погледа на деца, но очевидно това не е книга единствено за детството. Какво Ви позволява да видите детската гледна точка, което един възрастен разказвач не би могъл?- Зрелостта е понятие, което никога не се осъществява напълно: повечето от нас никога не стават изцяло възрастни - обикновено се преструваме, че сме възрастни, и много лесно се връщаме към детско поведение, когато ни се отдаде възможност. Мисля, че може би би било по-точно да кажем, че ние, възрастните, съдържаме в себе си всички свои предишни възрасти и етапи и че различни възрасти и различни етапи излизат на повърхността в зависимост от обстоятелствата. Сред всички тези възрасти и етапи детството безспорно е най-важното: по същество ние сме онова, което първите петнадесет години от живота ни са направили от нас. Затова вярвам, че детската гледна точка разкрива онова, което е най-важно, най-ценно в нас. - Природата е почти още един герой в тези разкази - полята, птиците, лисиците, дърветата, калта. Виждате ли природата като свидетел, съдник или просто като още един участник в човешкия живот?- Наистина природата не е просто декорът на тези разкази: както отбелязахте, тя функционира като герой. Виждам природата като сила, която наблюдава човешките дела - нашите трагедии и дребните ни всекидневни драми - и не се интересува от тях. Тя е нещо по-голямо, което ни гледа с безразличие, без дори да си прави труда да ни се присмее. И мисля, че това добавя пласт ирония към нашето съществуване. Погледнато от определен ъгъл, това може да бъде жестоко, защото разкрива нашата незначителност, но погледнато от друг ъгъл, може да бъде освобождаващо. В рамките на тези разкази обаче обикновено става дума за първото. - Насилието присъства в разказите Ви без сензационност. То изглежда почти като природна сила. Защо беше важно за Вас да представите насилието по толкова тих и сдържан начин?- Харесвам противоречието. Противоречието е в самия център на живота и със сигурност е основна човешка черта. Често използвам противоречието като механизъм в разказите си, защото вярвам, че можеш да откроиш дадена ситуация или чувство по-ефективно, ако светлината, която хвърляш върху тях, е възможно най-неочакваната. Освен това, ако една сцена на насилие бъде разказана по "шумен" начин, тя може да стане сензационна и гротескна и тогава би била по-малко убедителна. А и вярвам, че представянето на толкова свирепи неща като насилието по сдържан начин е по-близо до живота: животът ни е изпълнен с насилие, но ние сме склонни да го омаловажаваме, прикриваме или отричаме и просто да продължаваме с деня си. - Прозата Ви е забележително пестелива. Казвате много малко, а читателят усеща, че под повърхността има много повече. Пишете ли по-скоро като премахвате думи, отколкото като добавяте?- Това, което премълчавате, е много по-важно от онова, което оставяте на страницата. Отново е като в живота: нещата, които наистина мислим или чувстваме, нещата, които действително искаме да кажем, не ги изричаме. Езикът на тялото ни, тонът на гласа ни и скритият смисъл на думите ни са онова, което ги предава. С писането е същото: не изговаряте директно онова, което искате да предадете; предавате го чрез действията на героите, чрез обратите на сюжета, чрез стила и го правите пестеливо, така че никакви излишни елементи да не застават на пътя и да не объркват читателя. Клавишът "Delete" е най-добрият приятел на писателя; той е начинът му да накара читателя да разбере какво буквално се намира "между редовете", така както един градинар плеви градината си, за да могат цветята му да разцъфнат. - Вашият литературен пейзаж оспорва много от стереотипите за Гърция. Вместо познатата средиземноморска картичка срещаме един провинциален свят, който е суров, самотен и дълбоко сложен. Беше ли важно за Вас да пишете срещу тези очаквания?- Когато идваш от място като Гърция или България, разположено в периферията на Запада, центърът е склонен да те натиква в културни стереотипи. В гръцкия случай стереотипите се свеждат до три типа: "средиземноморски туристически рай", "археологически Дисниленд" и типът "Зорба гъркът". Разбира се, тези стереотипи са неверни, а освен това се отнасят предимно за Южна и островна Гърция. Северна Гърция, и по-специално Северозападна Гърция, е различна: тя е без излаз на море, сурова и провинциална, климатът ѝ е по-малко средиземноморски, а в географско и културно отношение образува един континуум със съседните балкански държави на север. Така че, що се отнася до писането ми, всъщност не беше въпрос да пиша срещу тези очаквания, а най-вече да пиша за онова, което виждах около себе си, докато растях. - Много читатели говорят за нежността във Вашите разкази, но аз усетих също меланхолия и дори тихо чувство за загуба. Смятате ли, че носталгията е творческа сила, или може да се превърне в капан за писателя?- Меланхолията и загубата наистина са в центъра на тези разкази. Харесвам онази известна мисъл на Торо: "Масата от хора водят живот на тихо отчаяние". Това усещане за тихо отчаяние, което от време на време избухва в насилие, е голяма част от онова, за което е "Детето". Що се отнася до носталгията, мисля, че тя е по-скоро вредна, отколкото полезна. За мен тя е като всеки друг подсладител: една капка може да е приятна, но в по-големи количества е нездравословна. - Вие сте и утвърден преводач и сте превеждали на гръцки автори като Уилям Фокнър, Фланъри О'Конър и Тобиас Улф. Как превеждането на други писатели е повлияло върху собствения Ви литературен глас?- Когато превеждате, трябва да навлезете дълбоко в текста, върху който работите; трябва да разберете механизмите му, всичките му гайки и болтове, а за това е необходимо да прекарате много време в компанията на текста и неговия автор. Невъзможно е този дълъг и изискващ процес да не ви повлияе. Мисля, че след като преведох Фокнър, изреченията ми може би станаха малко по-дълги, а от Фланъри О'Конър придобих усещане за метафизичното, което намери място в някои от разказите ми. Но гласът на един писател се влияе най-вече от четенето на определени автори. Така се учиш да пишеш: като четеш и се опитваш да имитираш писателите, които харесваш, докато не развиеш някакъв свой собствен глас. - Краткият разказ често е определян като особено трудна литературна форма. Какво Ви привлича в краткостта? Има ли нещо, което разказът може да постигне, а романът не може?- "Краткостта е сестра на таланта", както прочуто отбелязва Чехов. Да кажеш повече с по-малко, да създадеш цяла вселена с минимум средства, е благородно начинание. Разказът е подходяща форма за това: той съчетава привлекателните характеристики на прозата - сюжет, герои, напрежение - с качествата на поезията - деликатност, творческо използване на езика, конотация, ритъм и стегнатост. Това е взискателна, но благодарна форма. А дали разказът може да постигне нещо, което романът не може? Не съм сигурен. Литературата, както и изкуството като цяло, се стреми към едно и също: да обсъжда в дълбочина - за предпочитане с доброта и хумор - човешкото състояние, какво е усещането и какво означава да бъдеш жив, а след това да умреш. Всяка форма на изкуството и всяка литературна форма може да постигне това; различни са единствено средствата за достигането на тази цел. - "Детето" вече е стигнало отвъд Гърция чрез преводите си на различни езици. Откривали ли са чуждестранните читатели значения в тези разкази, които са Ви изненадвали?- Това, което ме впечатлява най-много, когато получавам реакции от чуждестранни читатели, не са толкова различните им интерпретации, колкото фактът, че те подчертават сходствата между онова, което четат, и неща, които познават от собствените си култури, въпреки различния си произход. И това ме прави щастлив, защото тези разкази са вкоренени в родната си земя и пейзаж, както и в гръцката култура. Ако един разказ успее да надхвърли това - благодарение, разбира се, на преводачите - аз съм щастлив. Конкретни културни различия понякога могат да доведат до различни интерпретации. Например една шведска читателка ми каза, че не е успяла напълно да разбере разказ като "Кръстът", който се отнася до православните великденски ритуали. Като цяло обаче чуждестранните читатели са склонни да се съсредоточават върху сходствата и това е прекрасно.