Албена Павлова: Не изпитвам нужда да съм роб на амбициите

- В какъв етап от живота си сте сега, г-жо Павлова, навръх 60-ия си рожден ден? - Много е парадоксално, имайки предвид, че хората постоянно жалят за младостта си, но от 15-20 години аз съм в най-хубавия период от живота си. Чувствам се най-щастлива в момента. В никакъв случай не го казвам напук на възрастта. Преди дни бях на снимки и фотографът Симон Варсано ме спря специално, хвана ме за ръцете и ми каза: “Албена, аз не знам какво се случва с теб - ти светиш, сияеш! Не познавам друга българска актриса, която да излъчва толкова светлина!”. Не знаех, че ми личи колко съм щастлива всъщност, колко добре се чувствам в кожата си, колко съм благодарна за този вътрешен мир, в който живея и който наистина ми носи истинското, дълбокото умение да се наслаждавам на живота си. Много се забавлявам с живота си, със себе си, с това, което ми се случва. Имам пълното спокойствие на човек, който не изпитва необходимост да е роб на амбициите си, на очакванията на хората към него, на собствените си очаквания. Аз наистина живея, за да получавам, и трябва да ви кажа, че колкото повече съм в тази настройка на ума си, наистина толкова по-изобилен става животът ми. - Не мога да кажа. Може би чувството за благодарност, на което се научих с годините. А може би съвършеният баланс между “искам” и “мога” и все по-малко “трябва” в живота ми. Аз вече имам големи деца, нямам тези отговорности. Доста неща научих вече в професията и получих много уроци. Невинаги по лесния начин, но мога да кажа, че професията е била щедра и великодушна към мен. И оттук насетне наистина, освен да благодаря и да се радвам, аз нямам за какво друго да живея. А и да благодаря на Симон Варсано, че го е усетил някак си. - Той беше фотограф на една чужда продукция, в която имах удоволствието да участвам - американския сериал For All Mankind. Доста е известен, но аз едва сега го открих. Участието ми не е значително, но за мен беше хубав опит и повод да се срещна с приятели. Екипът е български в основната си част и така успях да се видя с колеги, с които съм работила през годините и с които се прегърнахме и си казахме колко сме си липсвали и колко се радваме, че сме заедно. - Колеги от “Столичани в повече” ли? - Да, голяма част от тях, както и от “Татковци”, и от “Вяра, Надежда, Любов”. - Каква бе героинята ви в американския сериал? - Рускиня, защото действието се развива в Русия. Ние играем служители в агенция за космически изследвания. Сериалът е научнофантастичен. Аз снимах с Владо Колев и с Христо Шопов. - На “Аполония”, предстои премиерата на новия ви филм “Жени извън употреба” - за четири красиви жени, всяка в различен етап от живота си, които се опитват да се справят с безразличието. - Някои от тях - със здравословни проблеми, други - с любовни проблеми, трети - със страха от старостта, четвърти - с апатията и с отказа да живееш пълноценно. Това е моята героиня. Тя някак си се отказва от живота си и става по-скоро наблюдател, отколкото действащо лице в него. Оставя живота ѝ да се случва, а не тя да го живее пълноценно и да го провокира. Звучи малко тъжно, но филмът в никакъв случай не е тежък. Историята е погледната през съдбите на тези жени с чувство за хумор. - Кое е оръжието, с което една жена може да се справи със страховете, с това да е само свидетел на живота си? - Любовта! Колкото и невъзможна да изглежда, колкото и да мисли, че любовта вече е затворена страница за нея, че никога няма да се повтори голямата истинска любов. Добре, няма да се повтори, но ще има други любови в живота ти, които ще ти дадат вкус, апетит, любопитство, енергия, ще се усетиш желана, ще се усетиш специална, ще се усетиш красива отново. - Доколко различна е актьорската професия за мъжете и за жените? - Има голяма разлика. Като започнем от това, че в българската, а и в световната драматургия преобладават мъжките роли. И стигнем до това, че за възрастни актриси има все по-малко и по-малко работа, докато за възрастни актьори не е така. Дори когато остаряват, мъжете не остават без възможности да проявяват таланта си. И тук, и на Запад е така. Някак си на жената не ѝ се прощава, че остарява. На нея започват да ѝ броят бръчките, целулита, падналите клепачи, белите коси. Жестока несправедливост, защото и мъжете остаряват, нали? Защо на тях да им е позволено, а на нас - не. Много се възхищавам на актриси като Анди Макдауъл, Клаудия Кардинале, Брижит Бардо, светла ѝ памет, които искат да се откажат от това преследване на вечната младост, което води до тотално изтощение, а често и до тежки депресии. - Изиграли сте в кариерата си съвсем различни роли. Били сте и по-кротка жена, но сте играли и много силни характери. Такава бе героинята ви и в сериала “Вяра, Надежда, Любов” - какво ви даде участието в него и това завръщане на малкия екран? - Да, ролята беше различна. На пръв поглед това бе жена, която се е отказала от живота, водена от чувството за вина, което аз лично не разбирам, защото не съм такъв човек. Аз не мога да съжалявам за неща, които са станали в миналото - нямам го това усещане у себе си, спестено ми е. Миналото е минало и точка. Аз не мога да го променя, колкото и да се тюхкам и да губя енергия и време. Затова ми се струва изключително глупаво. Докато героинята ми от сериала някак си замръзва във времето, продължава да носи вина, но защо? Тя е обичала мъж, който в крайна сметка също я е обичал. За мен любовта оправдава, все пак не е посегнала на живот, нали? Просто е обичала. - Как се прие героинята ви, какво ви казваха хората за нея? - Знаете ли, хората сме много осъдителни. Покрай сериала ми направи впечатление, че крайно отрицателните герои като Геле, като Васил зрителите не просто ги приемат, а ги обикват. Те им прощават всичко и жестоко страдат, когато им се случи нещо. И в същото време са изключително осъдителни към моята героиня - как ли не я наричаха тази жена! Това за мен е смайващо! Това е жена, която е избрала да обича и да бъде обичана и е платила за този грях, отглеждайки две деца съвсем сама и посвещавайки живота си на тях, не избирайки да бъде обичана и да обича втори път в живота си. Тази безмилостност, тази жестокост аз не мога да я разбера. Това ме връща към въпроса ви за жените и мъжете в този свят. Защо на мъжете се прощават далеч по-големи грехове, а на жените - не? Дори че са били обичани и са обичали. Това ме смайва. Толкова е несправедливо, а една голяма част от упреците към героинята дори бяха от жени. Не мога да го разбера. Бунтувам се много. В началото търсех вината в себе си, казвах си: “Аз ли не можах да оправдая тази героиня? Аз ли нещо не направих, така че тя да бъде разбрана правилно, да спечели съчувствие, сбърках ли някъде? Аз ли я направих прекалено лоша, че толкова много я намразиха?”. Това е много различна героиня от всичко, което съм играла. Дълбоко в нея живее силен човек - за да дадеш обет, че ще посветиш живота си на две деца, трябва да си такъв. Да се откажеш от живота си, за да бъдеш самотна майка на две деца - тази жена трябва да притежава някаква много желязна вътрешна сила и вяра в себе си, че може да изживее живота си по този начин. - Обсъждахте ли героинята си с дъщеря ви Мина, която изигра нейната млада версия? - Не знаех, че Мина ще ме играе мен. Разбрах го впоследствие. Серията с нейното участие беше заснета почти месец преди всички други да започнем снимки. - Как успяхте да изградите такъв плътен общ образ? - Не знам, може би това, че сме майка и дъщеря, е изиграло роля в случая, но не сме имали възможност въобще да обсъждаме героинята. Да, бяхме запознати с нея, бяхме чели какъв ще е героят ни, в какви взаимоотношения влиза, каква е предисторията. - Наистина ли не виждате приликите си с дъщеря ви? - Не, наистина. Много пъти са ме питали дали всъщност не са подмладили героинята ми с изкуствен интелект, с технологии. - Как се чувстваше тя, след като се върна на малкия екран след толкова време? - Беше ѝ приятно. Все пак тя се върна към професията след доста други неща, които направи в живота си. Много ѝ беше интересно, още повече че епизодът, който тя снима, беше в епоха - действието се развиваше през 70-те години и това ѝ беше любопитно. - Казвате, че театърът ще пребъде след ваше участие в театрален ученически конкурс в Русе. Какво ви даде тази надежда, какво видяхте у младите хора там? - Оказа се, че има едни млади хора, които толкова се вълнуват от театър, че го правят все едно е последният ден на света. И го правят с такава отдаденост, с такъв краен идеализъм, че мога само да изпитвам респект, да се уча, да се връщам към себе си, когато бях на техните години и мечтаех да бъда актриса. Те ме върнаха към въпроса защо съм искала да бъда актриса, към равносметката готова ли съм да направя крайни компромиси с професията си и защо, имам ли право да ги правя. След като те, без да са професионални актьори, са толкова безкомпромисни на сцената. Там видях едни млади хора, които безусловно обичат театъра. Независимо дали ще станат актьори, или не, те ще продължат безусловно да го обичат. Когато те чакаха