България между две миграции - кой печели и кой губи?

Допреди десетина години България беше държава, от която хората предимно заминаваха. Днес картината е по-сложна. Страната едновременно привлича нискоквалифицирани работници от Азия и бившия СССР, както и високодоходни специалисти от Европа и Северна Америка, които могат да работят дистанционно. На пръв поглед това изглежда една и съща тенденция - повече чужденци в България. В действителност обаче става дума за два почти противоположни процеса. Едните идват, защото България е място за работа. Другите - защото България е място за живот. Българската икономика все по-трудно намира служители. Демографската криза, емиграцията и застаряването на населението създадоха огромен недостиг в цели отрасли. Най-видимо това се усеща в туризма. Хотели по Черноморието вече трудно могат да функционират без персонал от Непал, Индия, Бангладеш, Шри Ланка, Киргизстан или Узбекистан. Подобна картина има и в строителството, логистиката, хранително-вкусовата промишленост и селското стопанство. Дори градският транспорт започна да изпитва недостиг на шофьори. Общини вече обсъждат възможността за назначаване на водачи от държави извън Европейския съюз, защото местни кандидати просто липсват. Работодателите твърдят, че без тези хора цели сектори ще започнат да се свиват. За синдикатите и част от българските работници картината изглежда различно. Когато работодателят може сравнително лесно да намери човек от държава, където заплатите са многократно по-ниски, стимулът да увеличава възнагражденията намалява. Така се появява въпросът дали вносът на работна сила решава проблема с недостига или просто отлага необходимостта бизнесът да инвестира в автоматизация, обучение и по-добро заплащане. И двете тези имат своите аргументи. Дигиталните номади - съвсем различна миграция Паралелно с това България започва да привлича и хора, които изобщо не се конкурират за местни работни места. Това са така наречените дигитални номади - програмисти, дизайнери, консултанти, финансови специалисти, маркетинг експерти или предприемачи, които работят дистанционно за компании в САЩ, Великобритания, Германия или други държави. Техните доходи често са няколко пъти по-високи от средните за България. За тях София, Пловдив, Варна или Банско са привлекателни с относително ниските разходи за живот, добрия интернет, членството на България в Европейския съюз и сравнително спокойната среда. Тези хора не заемат работни места на българи. Но влияят върху икономиката по друг начин. Когато в даден район започнат да живеят хора със значително по-високи доходи, цените естествено се повишават. Наемодателят предпочита да отдаде жилище за 1200 евро, ако има желаещи, вместо за 700 евро. Така местните жители постепенно започват да изпитват затруднения да живеят в кварталите, в които са израснали. Подобни процеси вече промениха Лисабон, Барселона, Прага, Дубровник, Тбилиси, Бали и редица други популярни дестинации за дистанционни работници. От друга страна дигиталните номади не използват българския трудов пазар. Те носят доходите си отвън и ги харчат в България. Плащат наеми. Посещават ресторанти. Ползват таксита. Наемат офиси. Работят в коуъркинг пространства. Купуват имоти. Плащат за услуги. Така те стимулират местната икономика и увеличават приходите на множество малки предприятия. Следователно едни хора виждат в тях двигател на икономиката, а други - причина за поскъпването на живота. И двете оценки могат да бъдат едновременно верни. По-големият брой чужденци постепенно променя и обществото. В София все по-често се чува английска реч. В Банско съществуват квартали, където английският почти измества българския. Появяват се нови ресторанти, магазини, културни събития. За едни това е признак на отворено европейско общество. За други - загуба на местната идентичност. Историята показва, че подобни спорове възникват почти навсякъде, където миграцията се увеличава. Вероятно няма една-единствена истина. Работодателят вижда спасение за бизнеса си. Българският работник може да вижда по-слабо нарастване на заплатите. Наемодателят печели от по-високите доходи от наем. Наемателят губи. Местният ресторантьор има повече клиенти. Младото семейство по-трудно намира достъпно жилище. Дигиталният номад вижда България като достъпна европейска държава. Местният жител започва да усеща, че градът му става все по-скъп. И всички те описват реални процеси. България тепърва ще търси своя модел Европа вече преминава през подобни дебати. Въпросът вече не е дали България ще стане държава на имиграцията - този процес вече е започнал. Истинският въпрос е как ще бъде управляван. Ще се разчита ли основно на внос на работна сила за нископлатени професии? Ще се насърчава ли привличането на висококвалифицирани специалисти и предприемачи? Как ще се гарантира, че местните работници няма да бъдат поставени в неизгодно поло жение, а достъпът до жилища няма да се влошава? Вероятно устойчивият модел е някъде по средата. Предизвикателството е да се намери баланс, при който икономиката да получава необходимите хора, без това да води до трайно напрежение на пазара на труда, жилищния пазар и в обществото. В крайна сметка спорът не е дали чужденците са "добри" или "лоши". Истинският въпрос е дали държавата има ясна стратегия какви хора иска да привлича, в какъв брой, при какви условия и как да разпредели ползите и тежестите от тази промяна. Именно от този баланс ще зависи дали България ще превърне новата миграция в икономическо предимство или в източник на нарастващи социални противоречия. Нов проблем - останалите без работа дигитални номади Допреди няколко години дигиталният номад почти винаги означаваше човек, който живее в България, но работи за компания в САЩ, Великобритания или Западна Европа и получава възнаграждение, многократно надхвърлящо местните доходи.  Днес обаче започва да се очертава нов феномен. Все повече професии, традиционно свързвани с дистанционната работа - графичен дизайн, преводи, маркетинг, създаване на