Най-големите катастрофи на Земята може да следват цикъл от 27,5 милиона години

Масовите измирания, гигантските вулканични изригвания и други мащабни геоложки катастрофи може да не са случайни събития. Ново изследване предполага, че те се повтарят приблизително на всеки 27,5 милиона години и вероятно са свързани с общи процеси, които действат дълбоко в недрата на Земята или дори извън нея. Проучването е публикувано в научното списание Evolving Earth. Негов автор е геологът Майкъл Рампино от Нюйоркския университет, който преразглежда данни за 89 големи геоложки събития от последните 260 милиона години. В анализа са включени масови измирания в океаните, периоди с недостиг на кислород в морската вода, мащабни вулканични изригвания, промени в морското равнище, изчезване на сухоземни гръбначни животни, промени в скоростта на разширяване на океанското дъно и други значими геоложки процеси. Според статистическия анализ всички тези събития показват ясно изразен цикъл с период около 27,5 милиона години. Учените откриват и по-слаб цикъл с продължителност около 8,9 милиона години. Изследването не твърди, че едно бедствие предизвиква друго. Вместо това се предполага, че различни системи на Земята реагират едновременно на общ процес, който се развива в продължение на десетки милиони години. Една от основните хипотези е свързана с конвекционните движения в земната мантия. Те могат периодично да променят вулканичната активност, движението на тектоничните плочи и процесите на образуване на планини. Друга възможност е свързана с дългосрочни климатични и орбитални промени. Преразпределението на огромни количества вода, лед и седименти може постепенно да променя напрежението в земната кора и така да влияе върху вулканизма и тектоничната активност. Рампино разглежда и по-спекулативни обяснения с космически произход. Една от идеите е свързана с движението на Слънчевата система около центъра на Млечния път. При преминаването през галактическата равнина гравитационните смущения биха могли да увеличат вероятността от навлизане на комети от облака на Оорт към вътрешната част на Слънчевата система и съответно от сблъсъци със Земята. Друга хипотеза допуска, че ако тъмната материя е по-концентрирана около галактическата равнина, малка част от нея може да бъде улавяна от Земята. Това би могло постепенно да отделя топлина във вътрешността на планетата и да влияе върху геоложките процеси. Засега обаче няма преки доказателства в подкрепа на подобен механизъм. В анализа не са включени големите астероидни удари, но според Рампино възрастта на някои от най-големите известни кратери също приблизително съответства на предложения 27,5-милионен цикъл. Ученият подчертава, че това не доказва причинно-следствена връзка, но заслужава допълнително изследване. Авторът отбелязва, че подобни анализи са трудни, тъй като геоложките данни са непълни, а определянето на възрастта на древните събития става все по-несигурно с отдалечаването назад във времето. Според него обаче идеята за периодичен цикъл остава устойчива въпреки десетилетията натрупване на нови данни и усъвършенстване на методите за анализ. "Макар тези идеи все още да са извън основното течение на съвременната геология, те може да са първите стъпки към важен концептуален пробив в науките за Земята, който свързва големите геоложки събития и поставя нашата планета в нейния истински космически контекст", заключава Майкъл Рампино.