Ядреното судоку на Вашингтон в Персийския залив

Ден след подписването му, споразумението за ядрено сътрудничество между САЩ и Саудитска Арабия предизвика хаотични реакции. Президентът Тръмп подписа историческото Споразумение 123 с Рияд на 22 юли, само за да обяви по-малко от 24 часа по-късно, че неговото изпълнение вече зависи от едно напълно ново условие: Саудитска Арабия да се присъедини към Авраамовите споразумения. Този рязък обрат разкрива нещо съществено за тази сделка: тя не е просто енергиен пакт, а средство за натиск в една много по-голяма и объркана геополитическа игра, в която участват Израел и Иран, а съперничеството между силите преобразува Близкия изток. Саудитска Арабия прекара години в ухажване на доставчици на ядрена технология, като търсеше конкурентни оферти и от китайския държавен ядрен конгломерат, южнокорейската "Kepco", руската "Росатом" и френската EDF за планираните си реактори в Хор Дуейхин. Според различни данни, в един момент китайските оферти са били с поне 20% по-евтини от тези на конкурентите - подробност, която тревожеше привържениците на неразпространението на ядрени оръжия във Вашингтон, които се опасяваха, че кралството може просто да изгради своето ядрено бъдеще с технологии и стандарти, определени в Пекин или Москва, а не във Вашингтон. Тази тревога помага да се обясни защо администрацията на Тръмп предприе стъпки да финализира собствената си оферта. Министърът на енергетиката Крис Райт и саудитският министър на енергетиката принц Абдулазиз бин Салман описаха сключеното споразумение като партньорство, продължаващо десетилетия, чиято цел е да насърчи "общи икономически и стратегически цели". Сделката е структурирана за срок от тридесет години и отваря път, макар и условен, към обогатяване на ядрено гориво от Саудитска Арабия на собствена територия - способност, която САЩ исторически се е опитвала да държи далеч от ръцете на страните от Персийския залив. Това, което прави това споразумение необичайно, не е, че Саудитска Арабия иска ядрена енергия. Много страни искат същото, а изложената от Рияд логика е последователна: изгарянето на по-малко от собствения петрол за електроенергия, климатизация и обезсоляване означава повече суров петрол, наличен за износ, а ядрената енергия помага за задоволяване на търсенето от бурно развиващия се сектор на центровете за данни. Това, което тревожи специалистите по неразпространение, е онова, което споразумението пропуска. За разлика от споразумението от 2009 г., сключено от Вашингтон с Обединените арабски емирства, често цитирано като "златния стандарт" за сътрудничество в областта на гражданската ядрена енергетика, този пакт не включва Допълнителния протокол на МААЕ, който позволява инспекции на ядрени съоръжения с кратко предизвестие и с по-голяма степен на намеса. Вместо това Саудитска Арабия получава стандартно двустранно споразумение за гаранции, което е значително по-лека форма на надзор. Има и вградена пречка. Ако Вашингтон възрази срещу плановете на Саудитска Арабия за обогатяване, след като приключи съвместното проучване за осъществимост, на Рияд ще бъде забранено в продължение на десет години да извършва обогатяване едностранно или с помощта на друг чуждестранен партньор, според подробности. Тази клауза печели време, но не затваря вратата. Експертите Келси Дейвънпорт от Асоциацията за контрол над въоръженията и Андреа Стрикър изразиха мнение, че споразумението на практика изоставя десетилетия на американски усилия да се предотврати наличието на капацитет за обогатяване и преработка в този известен с нестабилността си регион. Престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамад бин Салман заяви категорично през 2018 г., че кралството ще произведе ядрени оръжия, ако Иран някога го направи. Конгресът сега държи съдбата на споразумението в ръцете си, поне на хартия. Законодателите разполагат с деветдесет дни, за да приемат резолюция за неодобрение, след като споразумението бъде официално внесено, а реакциите са разделени по познатите линии. Демократичният конгресмен Брад Шерман възроди своя "Закон за забрана на ядрени оръжия за Саудитска Арабия", като предупреди, че технологията за обогатяване, прехвърлена на Рияд, в крайна сметка може да попадне в по-опасни ръце, докато конгресменът Грегори Мийкс обвини администрацията, че подкопава нормите за неразпространение, чието изграждане е отнело десетилетия. Републиканците, като цяло, застанаха зад Белия дом. След това настъпи обратът в сюжета, който никой в Рияд не изглежда да е предвидил напълно. Тръмп обяви, на пръв поглед по собствена инициатива и изненадващо за някои служители от администрацията, че действителното изпълнение на ядреното споразумение вече ще зависи от официалното присъединяване на Саудитска Арабия към Авраамовите споразумения и нормализирането на отношенията с Израел. Това е смело и - в контекста на вътрешната политика на Саудитска Арабия - рисковано изискване. Рияд последователно даваше сигнали, че нормализирането без значителен напредък по въпроса за палестинската държавност би било трудно да се приеме както в страната, така и в по-широкия арабски свят. Като обвърза ядреното споразумение с тази далеч по-трудна дипломатическа цел, Тръмп на практика превърна двустранното енергийно споразумение в коз за преговори за своите по-широки регионални амбиции и по този начин внесе истинска несигурност относно това дали споразумението, подписано на 22 юли, изобщо ще бъде приложено в сегашния му вид. Противодействието на Пекин и Москва ли беше истинският мотив зад тази сделка? Честният отговор е: отчасти, но не предимно. Има реална стратегическа логика в това ядреното бъдеще на Саудитска Арабия да остане обвързано с американски фирми и американски стандарти, а не с китайски или руски. Анализатори описват споразумението като отражение на по-широко пренареждане, при което политическите дивиденти за Вашингтон вероятно ще бъдат реализирани много преди Саудитска Арабия да извлече каквато и да е реална енергийна полза - знак, че споразумението е било изготвено в не по-малка степен с цел изпращане на стратегически сигнал. Изследователите от "Карнеги" от години излагат подобен аргумент, като твърдят, че без конкурентно американско предложение Рияд просто би се обърнал към "Росатом" или CNNC, отстъпвайки не само договори, но и дългосрочно влияние върху критично важна част от инфраструктурата в Персийския залив. Но разглеждането на конкуренцията между ядрените държави като единствена или дори основна движеща сила на сделката прекалено опростява нещата. Саудитска Арабия на няколко пъти е предоставяла перспективата за китайски или руски договор именно с цел да изтръгне по-добри условия от Вашингтон, което означава, че лостът за влияние е действал и в двете посоки, а не е произтичал единствено от САЩ, опитващи се да изпреварят конкурентите си. Сделката служи и на други, по-непосредствени американски интереси: доходоносни договори за строителство на реактори за фирми като "Уестингхаус", по-тесни връзки в областта на сигурността с Рияд в момент на продължаващо напрежение с Иран и заплахи от хутите в Червено море, а сега, благодарение на собствената намеса на Тръмп, и лост за отваряне на пътя към нормализиране на отношенията между Саудитска Арабия и Израел. Китай и Русия са фактор, но те стоят редом с търговските интереси, регионалната архитектура на сигурността и изграждането на личното дипломатическо наследство на Тръмп, а не над тях. Всеки, който очаква Саудитска Арабия да пусне центрофугите в действие в рамките на следващите няколко години, трябва да преосмисли очакванията си. Дори при най-благоприятното за Рияд тълкуване на споразумението, реалният капацитет за обогатяване зависи от благоприятния изход на съвместното проучване за осъществимост, от отказа на Конгреса да блокира сделката и сега, очевидно, от това Саудитска Арабия да предприеме политически рискованата стъпка да се присъедини към Авраамовите споразумения. Много по-вероятната реалност в краткосрочен план е постепенен, не особено бляскав напредък: подготовка на площадката за реактора, програми за обучение, ръководени от "Уестингхаус" и продължаващи дипломатически преговори по предварителното условие за Авраамовите споразумения, докато въпросът за обогатяването остава на заден план като нерешен коз за преговори в следващите години. Регионалните последствия обаче може да не изчакат окончателното решение. Израелските власти вече са притеснени от идеята, че може да се наложи да имат съперник с ядрени възможности в непосредственото съседство. Иран, от своя страна, вече има нови основания да се оплаче от двойни стандарти по отношение на това кой получава права за обогатяване и кой не. А другите държави от Персийския залив ще наблюдават внимателно. Дори частично приложено споразумение със Саудитска Арабия, съпроводено с много резерви, би могло да бъде достатъчно, за да ускори по-широкия регионален импулс към ядрено развитие, независимо дали някога ще заработи дори и една саудитска центрофуга за обогатяване. Фондация "Америка за България" е финансирала проекти на "Икономедиа". Мненията и твърденията, изразени в изданията на "Икономедиа", са резултат от журналистическа дейност и отразяват редакционна позиция и не непременно възгледите на фондацията или нейните директори, служители или представители. Изданията на "Икономедиа" спазват Етичния кодекс на българските медии. Изданията на "Икономедиа" спазват Етичния кодекс на българските журналисти. Действителни собственици на настоящото издание са Иво Георгиев Прокопиев и Теодор Иванов Захов. Уеб разработка Икономедиа Дизайн Ког Графикс Някои снимки © 2010 Associated Press и Reuters Всички права запазени © 1993-2026, Икономедиа АД